„Всички огньове в този огън“ от Хулио Кортасар в превод на Красимир Тасев
Определят Хулио Кортасар като гениален новатор, авангарден стилист и експериментатор, но отвъд всички суперлативи прозира стремежът му да разшири границите на езика, да освободи разказа от всяка предвидимост. Сравнително по-малко известен у нас, сборникът с разкази „Всички огньове в този огън“ излиза на 4 септември в безкомпромисния превод на Красимир Тасев. Това е и новото блестящо попълнение в Бисерната поредица на издателство „Колибри“!
Събрала осем разказа, именно „Всички огньове в този огън“ (176 стр., цена с 11% отстъпка: 12.46 евро; твърди корици) е книгата, в която поетиката на Кортасар се проявява с ослепителна яснота. Читателят, който не е запознат с творчеството му до момента, може да разчете тези истории като експеримент, но поклонниците на Кортасар, запознати с предишните му сборници, ще ги възприемат като зряла, пълноценна изява на стила му, отдавна интегрирал експеримента като своя природа и същност. Чародейството, интелектуалните игри, свободното жонглиране с перспективата, разпадът на линейното време, плавното взаимно проникване на реалното и фантазното, на действителното и възможното, са структурните опори на неговата литературна вселена. Хумористичните проблясъци, нежното съчувствие към стремленията и страданията на героите, изящната лекота, с която философско-умозрителното е изведено от делничното, допълват картината на възприятията. От алегорията за човешките взаимоотношения „Южната магистрала“ до майсторската композиция „Другото небе“ Кортасар проправя нови пътища в повествованието.
Хулио Кортасар (1914–1984) е сред най-значимите аржентински писатели на XX век и един от водещите представители на т.нар. латиноамерикански литературен бум. Роден е на 26 август 1914 г. в Брюксел в семейството на аржентински дипломат. Завършва педагогическо училище, след което преподава в различни градове на Аржентина. Посещава факултета по философия и литература на Буеносайреския университет. През 1951 г. се установява в Париж, където пребивава до края на живота си. Работи като преводач на свободна практика, включително за ЮНЕСКО, като сред върховите му преводачески постижения е испанското издание на събраните произведения на Едгар Алън По. Автор е на програмния роман „Игра на дама“ (1963), шедьовър на модерната литература, на някои от най-влиятелните сборници с разкази на XX век, сред които „Бестиарий“ (1951), „Тайните оръжия“ (1959), „Истории за кронопи и фами“ (1962) и „Всички огньове в този огън“ (1966), на нехудожествени текстове, драматургични произведения и поезия.
В настоящото издание е включена ексклузивна илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.
ХУЛИО КОРТАСАР – „ВСИЧКИ ОГНЬОВЕ В ТОЗИ ОГЪН“
Откъс от разказа „Здравето на болните“
Когато съвсем неочаквано на леля Клелия ѝ прилоша, в семейството за момент настъпи паника – в течение на няколко часа никой не бе в състояние да реагира и да предложи план за действие, дори вуйчо Роке, който винаги успяваше да намери най-доброто решение. Телефонираха на Карлос в офиса, Роса и Пепа отпратиха учениците си по пиано и солфеж, а самата леля Клелия се притесни повече за мама, отколкото за себе си. Беше убедена, че неразположението ѝ не е нещо сериозно, но на мама не можеше да ѝ се съобщават тревожни новини заради кръвното и нивата на захарта ѝ – всички прекрасно помнеха как доктор Бонифас първи разбра и одобри решението да не ѝ се съобщава за Алехандро. Ако се наложеше леля Клелия да остане известно време на легло, трябваше да намерят някакъв начин мама да не заподозре, че е поради болест, но не стигаше, че нещата с Алехандро вече бяха станали доста сложни, а сега и това. При най-малката грешка щеше да узнае истината. Въпреки че къщата беше голяма, не биваше да се подценява острият слух на мама и притеснителната ѝ способност да отгатва къде се намира всеки от тях. Пепа бе говорила по телефона от горния етаж с доктор Бонифас и предупреди брат си и сестра си, че лекарят щял да дойде възможно най-скоро, затова да оставят входната врата открехната – за да влезе, без да звъни. Докато Роса и вуйчо Роке се грижеха за леля Клелия, която на два пъти бе губила съзнание и се оплакваше от непоносимо главоболие, Карлос остана при мама, за да ѝ разкаже как се развива дипломатическият конфликт с Бразилия и да ѝ прочете последните новини. Този следобед мама беше в добро настроение и нямаше болки в кръста, за разлика от друг път по времето за следобеден сън. Питаше всички наоколо защо изглеждат толкова притеснени, а те обясняваха нещо за ниското атмосферно налягане и за вредните последствия от подобрителите в хляба. В часа за чай вуйчо Роке дойде да прави компания на мама, а Карлос отиде да се изкъпе и зачака лекаря. Леля Клелия се чувстваше по-добре, но ѝ бе трудно да се обръща в леглото и вече почти не се интересуваше от проблема, който така я бе притеснил след първия припадък. Пепа и Роса се редуваха да седят при нея, като ѝ предлагаха чай и вода, но тя не им отговаряше; привечер домът се успокои и семейството си помисли, че може би състоянието на леля Клелия не е толкова сериозно и че утре следобед тя ще влезе в спалнята на мама, сякаш нищо не ѝ се бе случило.
С Алехандро нещата стояха далеч по-зле, защото той бе загинал при автомобилна катастрофа малко след пристигането си в Монтевидео, където трябваше да гостува в дома на свой приятел инженер. Беше изминала почти година оттогава, но за семейството сякаш беше все още ден първи – за всички с изключение на мама, защото за мама Алехандро се намираше в Бразилия, където една фирма от Ресифи му бе възложила строежа на циментов завод. След предупрежденията на доктор Бонифас дори не им бе миналo през ума да подготвят мама, като евентуално ѝ намекнат, че Алехандро е претърпял злополука и е леко ранен. И Мария Лаура, която в първите часове бе неспособна да проумее какво ѝ се говори, накрая се бе съгласила, че не могат да съобщят новината на мама. Карлос и бащата на Мария Лаура заминаха за Уругвай, за да докарат тялото на Алехандро, а семейството както винаги се грижеше за мама, която през този ден имаше болки и бе неразположена. Клубът на инженерите се съгласи поклонението да се извърши в неговото седалище и Пепа – най-заетата с грижите за мама – дори не успя да зърне ковчега на Алехандро, докато останалите се изредиха в различни часове и придружиха горката Мария Лаура, обзета от тих ужас без сълзи. Както почти винаги, на вуйчо Роке му се падна задачата да мисли. Призори разговаря с Карлос, който тихо плачеше за брат си с глава, подпряна на зелената папка върху масата в трапезарията, където толкова пъти бяха играли карти. После към тях се присъедини леля Клелия, защото през нощта мама спеше непробудно и не трябваше да се притесняват за нея. С мълчаливото съгласие на Роса и Пепа решиха какви предпазни мерки да приложат, като първата бе да скрият „Насион“ (понякога мама си позволяваше да прегледа вестника набързо), и накрая всички одобриха плана на вуйчо Роке. Една бразилска компания уж взела Алехандро на работа за една година в Ресифи и се наложило в рамките на няколко часа той да се откаже от кратката ваканция в дома на своя приятел инженер, да си стегне куфара и да се качи на първия самолет. Мама трябвало да прояви разбиране – времената били такива, индустриалците не се вълнували от чувства, но Алехандро все някак щял да намери начин да си вземе една седмица отпуск по средата на годината и да дойде до Буенос Айрес. На мама всичко това ѝ се стори много хубаво, макар че малко си поплака и се наложи да прави инхалации със солите си. Карлос, който умееше да я разсмива, ѝ каза, че било срамота да плаче за първия успех на изтърсака в семейството и на Алехандро нямало да му хареса, ако научел как са посрещнали новината за неговия договор. Тогава мама се успокои и заяви, че ще изпие един пръст малага за здравето на Алехандро. Карлос набързо излезе за виното, но Роса бе тази, която го донесе и вдигна тост заедно с мама.
Животът на мама беше изпълнен със страдания и въпреки че рядко се оплакваше, трябваше на всяка цена да ѝ правят компания и да я забавляват. В деня след погребението на Алехандро тя се изненада, че Мария Лаура не е дошла да я посети както обикновено в четвъртък, затова следобед Пепа отиде до дома на семейство Новали да поговори с Мария Лаура. По същото време вуйчо Роке беше в кантората на един приятел адвокат и му разказваше за положението; адвокатът обеща веднага да пише до брат си, който работел в Ресифи (в дома на мама градовете не се избираха случайно), и да уреди нещата с кореспонденцията. Доктор Бонифас вече бе посетил уж случайно мама и след като прегледа зрението ѝ, заяви, че е значително по-добре, но препоръча все пак няколко дни да се въздържа от четене на вестници. Леля Клелия се ангажира да ѝ съобщава най-интересните новини; за щастие, мама не обичаше информационните бюлетини по радиото, защото били безинтересни и постоянно рекламирали разни съмнителни лекарства, които хората пиели на поразия и затова били толкова болни.
Мария Лаура дойде в петък следобед и каза, че имала много да учи за изпитите по архитектура.
– Да, дъще – рече мама, гледайки я нежно. – Очите ти са зачервени от четене и това не е хубаво. Сложи си компреси с хамамелис, няма по-добро средство.
Роса и Пепа бяха там, готови да се намесят в разговора по всяко време, но Мария Лаура устоя, дори се усмихна, когато мама заговори за това как оня тарикат – годеникът, бил заминал толкова далече и едва ли не, без да се обади. Сега такива били младите, светът се бил побъркал, всички бързали нанякъде и все нямали време за нищо. После мама се отплесна и заразправя всеизвестните случки с родители, дядовци и баби, дойде кафето, след това влезе Карлос със своите шеги и истории, а по някое време вуйчо Роке застана на вратата на спалнята и ги погледна с добродушното си изражение, и всичко мина както трябва до часа за почивка на мама.
Постепенно семейството свикна; на Мария Лаура ѝ беше по-трудно, но за сметка на това трябваше да вижда мама само в четвъртък. Един ден пристигна първото писмо от Алехандро (мама на два пъти бе изразила учудване от дългото му мълчание) и Карлос ѝ го прочете до леглото. Алехандро бил възхитен от Ресифи, разказваше за пристанището, за продавачите на папагали и за вкуса на безалкохолните напитки; на всички от семейството им потекоха лигите, когато разбраха, че там ананасите се продавали на безценица, а кафето било истинско и с такъв аромат… Мама поиска да ѝ покажат плика и заяви, че трябвало да дадат марката на момчето от семейство Маролда, което било филателист, макар тя да не одобрявала много-много деца да пипат марки, защото после не си миели ръцете, а писмата били обикаляли къде ли не.
– Лижат ги с език, за да ги залепят – постоянно повтаряше мама, – а микробите остават там да се размножават, както е добре известно. Но все пак му я дай, така или иначе има много, една повече…
На другия ден мама извика Роса и ѝ продиктува писмо за Алехандро, в което го питаше кога ще може да си вземе отпуск и дали пътуването няма да му струва прекалено скъпо. Разказа му как се чувства и за повишението, което току-що бе получил Карлос, както и за наградата, спечелена от един от учениците по пиано на Пепа. Съобщи му също, че Мария Лаура не пропускала да я посети всеки четвъртък, но учела прекалено много, а това било вредно за зрението. Когато писмото беше готово, мама го подписа с молив и нежно целуна хартията. Пепа стана под претекст, че отива да потърси плик, а леля Клелия дойде с лекарствата за пет часà и с цветя за вазата върху скрина.
Не им беше никак лесно, защото по това време кръвното на мама се повиши още повече и семейството се запита дали не се получава несъзнателно въздействие, породено от поведението на всички тях – някакво безпокойство и обезвереност, които вредяха на мама въпреки предпазните мерки и престорената веселост. Но това беше невъзможно, защото след толкова пресилен смях накрая всички бяха започнали да се смеят истински с мама, а понякога си правеха шеги и се шляпваха един друг дори когато не бяха при нея, после се споглеждаха, сякаш се бяха събудили внезапно, Пепа се изчервяваше цялата, а Карлос палеше цигара с наведена глава. Всъщност единственото важно нещо бе времето да минава, без мама да разбере. Вуйчо Роке бе разговарял с доктор Бонифас и всички бяха съгласни, че трябва да продължат за неопределено време с тази състрадателна комедия, както я наричаше леля Клелия.
