Вълнува ме как високото предназначение на човека се сблъсква с деструктивната действителност, казва авторът на „Лавандуловото момче“
Колаж: Musagena
Живеем в настръхнало време и за мен водещо е чувството как високото предназначение на човека се сблъсква с деструктивната действителност. Това сподели в интервю за БТА младият творец Бюрхан Керим, който наскоро издаде дебютния си роман „Лавандуловото момче“. Той е завършил актьорство за драматичен театър и режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. През годините на следването си е посещавал лекции по драматургия и още тогава развива творческото си писане и прави сценични адаптации, част от които реализира в свои постановки. Номиниран е за наградата „Полет в изкуството“ на фондация „Стоян Камбарев“ за 2022 г.
Ето какво сподели Бюрхан Керим пред БТА:
Вие сте от Добрич, познавате добре региона, там ли са корените на вашите случки и герои от романа „Лавандуловото момче“?
– Корените по-скоро се крият в класическите модели – библейските сказания, приказките, ако щете и в комедия дел арте. Прабабата и прадядото на главния герой се казват Адем и Хава, но също и реферират към първите хора, тяхното неназовано селище асоциира с Едемската градина. Ако погледнете азбучния показател в края на книгата ще забележите дългата нишка от първия човек до последния и прочее. Човек и внимателно да чете, едва ли ще улови топография в буквалния смисъл. А лавандуловите полета са вследствие от търсенето на по-автентично пространство, където да се разгърне историята.
Има ли лични спомени и персонажи, които имат истински прототипи в живота?
– Май само на едно място цитирах словосъчетание, което ми се причу в един сън: „Стаята на паметта“, и с една баба се бях запознал. Иначе разсъжденията и емоциите, естествено, че преминават през мен. Има прототипи за които съм слушал, но в оформянето на един герой се изисква и дофантазиране. Имената на персонажите са идентични за трите Авраамически религии, но техните корени се откриват и при по-ранни цивилизации, обитавали Месопотамия. Сюжетите варират между канонични, апокрифни и „донатаманени“ според героите, всичко това са съществуващи неща, а защо е така и какво е искал да каже авторът…
Как и кога започнахте да пишете романа си?
– Когато учех актьорство, имахме задание от художествения ни ръководител да откриваме интересни истории. Интересни означава, че в центъра на историята трябва да стои човек и на него да му се случва нещо значимо, нещо което го определя, особен тест за вътрешните му съдържания, парадокси, неща извън норматива, духовното в най-чистия смисъл. Така натрупах серия от парчета и по-късно, вдъхновен от тях, навлязох в белетристичната форма. Целият процес беше около четири години, през които правих и доста други неща.
От няколко години връщането към корените, опознаването на бита ни, на селото е на фокус при много писатели. Как си обяснявате това? Вие интересувате ли се от темата?
– Вероятно хората имат нужда от уют и да откриват защитено място, което да акумулира смисъл в особеното ни време. Лично аз не се интересувам точно от тази тема, струва ми се малко специфична работа да задълбаваш в бит и обичаи, не знам какво носи това. Имаме доста автори, които вече са писали достатъчно по темата. На мен времето, в което живеем, ми се струва настръхнало, сриват се ценностите, доверието към авторитетите, замъгляват се перспективите, липсва достатъчно критично мислене, отдавна вече не съществува критерий между съзидателното и разрушителното. Според мен това слага на дневен ред други въпроси и други тревоги. Ако говорим за посока – водел съм се от чувството за високо предназначение на човека в света и как то се сблъсква с деструктивната действителност и какъв жест е необходим, за да не се огорчаваш от неизбежния провал, а да се смириш, да обърнеш поглед към значимите неща. Но тази тема, разбира се, не е декламирана в повърхността, а закодирана във всичките сегменти на наратива.
Като актьор и режисьор залагахте ли драматургия в романа си, мислехте ли за неговото екранизиране или поставяне на сцена или той е един друг аспект от Вашите творчески изяви?
– Водил съм се от драматургичните принципи при построяването на историята, композиционни елементи, линия на конфликтите, събитията, това ми е познато от театъра и до известна степен предпазва от графомания. А за поставяне на сцена или екранизация не съм мислил, а и не откривам заряд романът да се превърне в реплики и да е достатъчно за гледане.
Имате номинация за „Полет в изкуството“ на фондация „Стоян Камбарев“. Какво е необходимо на един млад творец в България, за да има полет в изкуството?
– Да вярва и да работи, и ако не се откаже бързо – все някой ще го забележи. Вече е по-трудно да имаш личен живот, отколкото да си популярен.
Това признание осигури ли Ви по-лесен път до издателство и сцени?
– От Фондацията бяха готови да помогнат и с издаването на романа, за което съм безкрайно благодарен, но нещата с издателство „Мусагена“ отдавна бяха уговорени. А за реализация на сцена – предоставиха ми възможност да поставям в столичен театър, което е супер.
Важна ли е бързата популярност за артиста?
– Според мен популярността трябва да дойде на база постигнати значими неща. Но в нашата действителност май първо трябва да станеш популярен и след това да си намериш работа.
Ще пишете ли и други книги? С какво се занимавате в момента и какво да очакваме от Вас скоро?
– Надявам се да пиша, но преди това ми предстоят режисьорски проекти, от април започвам работа върху „Българския модел“ по текстове на Станислав Стратиев.
Източник: БТА
