27.02.2024 | 1:45

Денислав Янев – новата генерация

Снимки: Драматичен театър - Търговище

Можете да го срещнете някоя вечер, разхождайки се сам по улиците на София или Търговище. Казва, че така си почива. Рядко обаче ще го хванете в почивка, защото Денислав Янев сякаш живее в театъра. Или репетира, или се подготвя за ново представление, или изпълнява задълженията си като заместник-директор на Драматичния театър в Търговище. 

Поема поста преди близо две години, след дългогодишно присъствие в театъра първо през ученическите си години, а после като щатен режисьор след завършване на театралната академия, специалност „Режисура за драматичен театър”. Той е част от новото поколение творци на театралната ни сцена, които се посвещават на професията и бавно, но сигурно опитват да я развиват в нова посока, отдавайки на нея младежката си енергия. 

Ежедневието на Денислав е разделено основно между София и Търговище, освен когато не е в някой друг град, където репетира, или на театрален форум в чужбина. Възпитаник на Маргарита Младенова и Иван Добчев, веднага след дипломирането си през 2018 г. той започва активна творческа дейност и поставя на сцените на редица театри в страната (Русе, Стара Загора, РЦСИ „Топлоцентрала“ и др.). Дипломният му спектакъл „Котка върху горещ ламаринен покрив“ от Тенеси Уилямс е забелязан и селектиран за Международния фестивал за млади режисьори в Крайова, Румъния, а оттогава номинациите и наградите съпътстват творческия му път. Драматургията, която поставя, често е в разрез с репертоара на театрите извън София, за които е добре известно, че залагат на известни имена в актьорския състав или развлекателни текстове. Независимо от последните два фактора, Денислав казва, че е безкомпромисен при подбора си на автори и актьори и отстоява до край творческите си решения. 

В биографията му присъстват заглавия като „Една крачка до предела“ на Игор Бауерзима (Награда за най – добър млад режисьор „Слави Шкаров“, 2020 г.), „Деца на света“ от Стефан Цанев, „Грозният“ от Мариус фон Майенбург, „Счупената делва“ по Хайнрих фон Клайст и Кристиан Таков, „Скъперникът“ от Ж. Б. Молиер, „Крокодил“ от Елизе Вилк и от най – скоро „Френският квартал“ от Тенеси Уилямс в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора. 

В началото на новия театрален сезон, Денислав Янев споделя своята визия за театъра, какво го мотивира да се посвети на професията и как вижда бъдещето на Драматичния театър в Търговище. 

Денислав, преди близо две години ти пое поста на заместник директор в театъра в Търговище. Как се промени представата ти за театър след встъпването в длъжност? 

В Еклисиаста е казано, че който трупа познание събира и печал. Общо взето, разочарованието ми от театралния пейзаж у нас, ако преди беше голямо, след поемането на длъжността се увеличи още повече (смее се.)

Крокодил от Елизе Вилк, Топлоцентрала, 2023

За какво си противоречат режисьорът и заместник-директорът в теб? 

Режисьорът е егоцентрик по подразбиране. Той мисли единствено за собствения си проект, как да стане по възможно най-безкомпромисния начин. А директорът винаги мисли за цялото, за всички и в перспектива. Първият изхожда от собствените си творчески потребности, вторият от тези на екипа си. Шизофренно е понякога.

Какъв театър се стремиш да правиш?

Аз съм брехтианец като театрална школовка и много ироничен човек по природа. Затова имам естествено влечение към театър, който коментира социални феномени, сблъсква различни възгледи и ценностни системи и изисква размисъл. Често това при мен приема стилизиран, гротесков облик, без излишни сантименти. Ползвам референции от немския експресионизъм, съвременния танцов театър и английския хумор на Монти Пайтън. Целта ми е да въвлека зрителя в полемика за неговото бъдеще – какви избори има пред себе си и кой път е най-достоен за живеене.

Как се подготвяш за началото на репетиционния процес? 

Чета каквото мога да намеря от същия автор, сравнявам как дадена тема се развива и различава в различните му произведения, търся мемоари, ако има такива. Гледам много филми по текста или по темата на спектакъла. Това, което може би е различно при мен е, че докато оформям крайния сценичен вариант си представям целия спектакъл в кадри, като композиция, всяко придвижване, поглед. Разбира се, те търпят известна промяна по хода на репетиции.

По какво се различава българският театър от театъра в другите европейски държави? 

Ние сме страшно капсулирани спрямо европейския театрален пейзаж. Пиеси и драматурзи, които отдавна са утвърдени в другите държави, в България ги откриваме свенливо с 20-30 години закъснение. Нагласата, с която публиката влиза в театър също е важна разлика.В Чехия примерно във всеки по – голям театър една трета от репертоара е исторически, често с фокус близкото им минало – Втората световна война, времето на социализма. След това има оживени дискусии със зрителите. Представи си тук, в България, да имаме спектакли – кабаре за управлението на цар Фердинанд или за опитите на Тодор Живков да станем 16-та република на СССР. Пълен абсурд! В румънски градове с население като това на Търговище или Шумен програмата е съставена от Шекспирови трагедии, драматизации на Стивън Кинг, Тенеси Уилямс и няма една плезеща се физиономия на ТВ знаменитост на плаката. Ние все до заглавия от типа на „Трима в леглото“ и „Българи от старо време“ стигаме и до въпросът на въпросите „Играе ли някой известен?“. За сметка на това обаче, може да се каже за противовес, че сме равностойни и по – добри от много други държави в актьорското обучение и особено това за куклен театър.

Каква е твоята визия за театъра в Търговище? Накъде се опитваш да го развиваш? 

Битката ми е да развиваме дейности, подобаващи на един държавен културен институт, а не на частен театър за увеселение. Да имаме редовна месечна програма, да се изгради стойностен репертоар за камерна сцена с драматични и танцови спектакли, да култивираме критична театрална публика, да присъстваме равностойно на националната карта с талантливите ни актьори и значими заглавия, поставяни за първи път на наша сцена, както и да развиваме по – интензивна международна дейност чрез ежегодния ни театрален фестивал „Вълшебната завеса“. Сега започваме репетиции върху „Зелената котка“ от Елизе Вилк, едно от най – големите драматургични имена в Европа, като пиесата се поставя за първи път в България и очакваме авторката догодина, на фестивала.

Как избираш драматургията, която да поставяш? 

Две неща са много важни. Когато чета пиесата за първи път да усещам, че диша, трепти, тече кръв във вените, така да се каже. При втори прочит, ако се появи образ, започна да виждам нещо, значи, че има достатъчен материал вътре, който ме вълнува.

Към кои уроци от научените в НАТФИЗ се връщаш най-често в практиката си?

Не съм се замислял скоро. Повтарям си въпроси от рода на „Какъв човек влиза в тази сцена и какъв излиза?“, „Като чува това и това, какво започва да набира вътре в него?“, „Сблъсък между какви точно гледни точки има в диалога?“. Истината е, че големите професионални уроци идват от практиката, не от професори и доценти.

С какво не си позволяваш да правиш компромиси?

Със заглавията, които репетирам, и с нуждата от елементарно уважение към труда, достойнството и времето на хората до теб. Мога да простя незнание, неумение, по – малък бюджет, но не и арогантност или безотговорност. 

Как избираш актьорите, с които да работиш? 

Визията е първостепенна – всяко лице и тяло, особено по – възрастно, носи уникален печат и визуален код. Две тела в празното пространство – това е начало на история. Контрастът в годините, в телосложението вече задава конфликт. Един конфликт на принципи придобива по – голяма сетивност, когато е материализиран в съответните тела. Млад срещу възрастен, жена срещу мъж. Като скулптурна група. Всичко това естествено трябва да бъде подкрепено от съответната актьорска природа – красиви и стройни артисти, които нямат никакъв заряд на сцената, не могат да въплъщават бунтарство или воля за промяна, дори и на снимки в социалните мрежи да минава номера. Въпросът е, ако спреш да чуваш думите, това, което виждаш на сцената каква история ти внушава?

Какво е мнението ти за театралните награди у нас? 

Една финландска журналистка ми разказа наскоро как всяка година в програмата на техен танцов фестивал присъствали едни и същи имена. Последното издание решили да поканят за селекционер чужденец, от Италия. Какво мислиш, че станало? Половината „абонирани“ изчезнали. Ако това се случи и при нас, може и да следя с интерес годишните награди.

Разкажи за последната случка, след която за пореден път си каза, че си струва да се върви по този труден път, който е правенето на театър? 

Разговорът ми с благодарни зрители след последното представление на „Тайната на Джордж Вашингтон“ и пожеланията на актьори, които обичам и с които съм работил, да се случим един на друг и в бъдеще. Повтарям си, че въпреки всичко, има смисъл от това, което правя някъде и за някого.

Как презареждаш след дълъг работен процес?

Затварям се вкъщи за една седмица и наваксвам със сериали по Netflix и непрочетени романи, докато „социалната батерия“ се напълни и мога да общувам отново с хора. Позволявам си продължителни вечерни разходки, също така.

Грозният от Мариус фон Майенбург, Държавен драматичен театър -Търговище, 2021

Коя е театралната среща, която те накара да се посветиш на театъра? 

Бях още в гимназията, когато присъствах на репетициите на Николай Гундеров върху една политическа пиеса на Бранислав Нушич и се срещнах с режисьора Владимир Петков.  От първата среща разбрах, че театърът е една луда, непостоянна работа, в която един литературен текст трябва да оживее на сцената, а Владо Петков ме научи какво значи да си посветен на театъра като духовна мисия и да запазиш необходимата доза почтеност. 

И накрая, малко личен въпрос. Освен театъра, за какво друго има място в живота ти?

За вечери с близките ми хора и културен туризъм. Много ме тегли към Скандинавските страни.

Интервю на Дилян Ценов

Октомври, 2023г.

София

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Verified by MonsterInsights