ЗАЩО БЪЛГАРСКИЯТ ЗРИТЕЛ СТАВА ПРАВ НА ВСИЧКО?
Side view of happy young women and men sitting in cinema and watching movie, clapping hands.
КОГАТО АПЛОДИРАШ ВСИЧКО, НЕ АПЛОДИРАШ НИЩО
Инфлацията на катарзиса
Катарзисът по дефиниция е рядко, пречистващо и почти свещено събитие – то трябва да те остави без дъх, в мълчание, преди да избухнеш. Налице е брутална инфлация на театралното преживяване. Свещеното е заменено от битовото. Изправянето на крака вече не маркира срещата с абсолютното изкуство, а просто сигнализира, че представлението е свършило и е време да се затичаме към гардероба.
Българската театрална сцена е доминирана от конформистки standing ovation, превръщащ ставането на крака от признание в рутинен жест на социален натиск и автосугестия. Този феномен занижава критериите, като публиката често аплодира популярни лица, а не качество.
Ако всяко представление е гениално и заслужава овации на крака, тогава нито едно не е такова. Изправилият се салон вече не е оценка за качество, а протоколен финал на вечерта. Ставането на крака е девалвирало до същата степен, до която девалвираха думи като „уникално“ и „култово“.
Психология на вината
Българският зрител често става не защото е преживял квантов скок, а защото го е страх да не изглежда некултурен в очите на останалите. Това е групов натиск – първите три реда (често приятели на екипа или роднини) скачат, а останалата маса се изправя по инерция, за да не остане в деструктивна изолация. Чиста социална психология, облечена в театрална любезност.
Модерният зрител преживява консуматорски шок – той е платил сериозна сума за билет и егото му отказва да приеме, че е инвестирал в слаб продукт. Да признаеш, че представлението е било лошо, означава да признаеш, че си се прецакал. Затова бурните аплодисменти на крака са самовнушение: „Щом ставам и пляскам брутално, значи гледах нещо велико, следователно аз съм интелигентен купувач“.„Платих скъпо, следователно гледах нещо велико“. Публиката аплодира собствения си избор и своя статус на консуматор, превръщайки театъра от духовен акт в пазарен ритуал за самозадоволяване. Да, Кева, отразява се, този безплатен и безотказен театрален бакшиш има пагубен ефект: той корумпира творците. Когато знаеш, че каквото и да направиш, накрая залата ще е на крака, защо изобщо да се напъваш за съвършенство?
Психология на стадото или искрен катарзис:
Вдигането на залата днес е чиста проба социално инженерство и натиск на средата. В психологията това е добре известен феномен: когато първите три реда скочат, останалата част от салона се изправя по силата на стадния инстинкт. Човекът, който остане да седи, започва да изпитва срам, усеща се изолиран, сякаш „не е разбрал дълбокото послание“. Диктатурата на стадото подменя искрения катарзис с конформизъм. Истинският катарзис те заковава за стола, кара те да замръзнеш; стадният рефлекс те кара просто да се слееш с тълпата, за да не стърчиш.
Да не се изложа пред чужденците
Влизането в театралния салон у нас все по-често прилича на колективен изпит по благоприличие, в който никой не иска да бъде скъсан. Българският зрител страда от дълбоко вкоренен комплекс за културна малоценност, който се активира най-силно, когато на сцената има гостуваща трупа или международно заглавие. „Да не се изложа пред чужденците“ е невидимият диригент, който вдига публиката на крака още при първия поклон. Това ставане не е спонтанен взрив от емоция, а паническа застраховка срещу мисълта, че можем да изглеждаме некултурни, неразбиращи или, не дай Боже, неевропейци. Така аплодисментите се превръщат в демонстрация на криворазбран етикет, а не в оценка за изкуство.
Парадоксът на идентичността: Колективното заличаване
Да интегрираме тази твоя идея, Кева: „Може би публиката има нужда да изрази своята идентичност или, обратно, по този начин изтрива индивидуалността си?” Твоят въпрос улавя трагикокомичен парадокс. Иронията обаче е, че в мига, в който скочи на крака заедно с всички останали (без реална вътрешна необходимост), той постига точно обратното. Той изтрива своята индивидуалност и се превръща в пиксел от общата сива маса.
Казваш: „Вероятно с аурата на изправените хора се постига „уголемяване” на спектакъла ?” Това наблюдение за „уголемяването“ е брилянтно, Кева. Изправянето на тълпата действа като оптична и енергийна илюзия. Физическото извисяване на телата в салона автоматично „напомпва“ мащаба на случващото се на сцената. Дори спектакълът да е бил плосък и малък като художествена стойност, изправената залата му придава фалшив епичен характер. Публиката сама създава „аура“ там, където тя липсва, превръщайки посредственото събитие в „историческо“. Това е задружно бягство от реалността – зрителите и актьорите заедно си внушават, че са участвали в нещо грандиозно
Западният зрител: Хладнокръвието на реалната оценка
Западнобългарският (и изобщо източноевропейският) комплекс тук си личи много ясно. Западноевропейският зрител (особено в Германия, Франция или Великобритания) има много по-дълга, непрекъсната и хладнокръвна традиция на театрално потребление. Той не се чувства длъжен да харесва всичко, само защото е платил билет. Зад граница standing ovation е изключение, запазено за истински театрални събития или юбилеи. Там нормалното, реално оценъчно поведение включва учтиви аплодисменти в седнало положение, а понякога и откровено освиркване или тихо напускане на залата. Западният зрител уважава труда на артиста, но уважава повече своя собствен критерий, докато ние все още лекуваме комплекси чрез прекалена емоционалност.
Театърът като бягаща лента
„Може би става дума за чиста проба постмодерно поведение: загърбване на критичността и отминаване с празен поглед напред?”– казваш, Кева. Постмодерният ”празен поглед”! Това е може би най-плашещата, но и най-точна диагноза. Живеем в култура на повърхността, където всичко е еднакво важно и еднакво маловажно. Безкритичното ставане на крака е, както казваш, „чиста проба постмодерно поведение” на консумация. Високият критерий е загърбен, защото той изисква усилие, мисъл и заемане на позиция. Вместо това зрителят избира комфорта на „празния поглед напред“. Той ръкопляска механично, докато в ума си вече прелиства фийда на телефона си или мисли за трафика навън. Спектакълът е просто поредното „съдържание“, което трябва да се отметне, да се аплодира по протокол и да се забрави в следващата секунда.
