Най-големите световни драматурзи са лауреати на Нобелова награда

Макар и Шведската академия да присъжда понякога литературните си награди на пренебрегвани романисти и поети, отличените драматурзи, като норвежкия Йон Фосе тази година, винаги са били известни, предаде АФП.  
       
Бърнард Шоу, авторът на „Пигмалион“ (1925) 

Ирландецът Бърнард Шоу е отличен през 1925 г. за творчество, „белязано едновременно с идеализъм и хуманност и стимулиращата сатира“, често с „особена поетична красота“, обосновава се тогава Академията. 

След като се проваля като романист, социалистическият автор написва около 60 пиеси, в които осъжда социалните злоупотреби. Най-известната от тях е „Пигмалион“ (1912 г.), чиято адаптация дава началото на мюзикъла „Моята прекрасна лейди“, триумф на Бродуей с участието на Джули Андрюс, преди да бъде филмирана и наградена с „Оскар“. Други негови произведения са „Цезар и Клеопатра“ и „Човекът и свръхчовекът“.

Пирандело, театърът като временно занимание (1934)        
       
Захванал се с театър след 50-годишна възраст, италианецът първоначално гледа на него като на временно занимание. Той пише романи, поезия и разкази, но признанието на критиката спечелват четиридесетте му пиеси.  

Нобелова награда печели през 1934 година, две години преди смъртта си, „за смелото и гениално обновяване на драматичното и театралното изкуство“. 

Той оставя своя отпечатък най-вече с „Шест лица търсят автор“  – пиеса без действия или сцени, предизвикателство към жанра, с герои, които оспорват сценичното представяне на своята драма. Тя се проваля на премиерата през 1921 г., но впоследствие става хит и се играе в Париж и Ню Йорк.
       
Юджийн О’Нийл, пионер на американския театър (1936 г.) 

Преди Юджийн О’Нийл американският театър се е ограничавал до фарсове, мелодрами и моралистични пиеси. Неодобряващ тази посредственост, той възражда жанра, като изразява трагичното си усещане за живота. 

„Творчеството му доминира в американския театър по същия начин както Шекспир или Стринберг, на които се възхищава“, казва Роже Асено в „Универсална енциклопедия“.   

Повечето от пиесите му не са поставяни, докато е жив и се появяват без негово разрешение през 1950 г. Сред тях са „Дългият път на деня към нощта“ – автобиографичният му шедьовър, и „Император Джоунс“ – една от първите пиеси, в която се появява чернокож герой.

Той възприема Нобеловата награда, присъдена през 1936 г., като „символ, че Европа признава възхода на американския театър“.

Самюъл Бекет, театърът на абсурда (1969)

През 1969 г. ирландският драматург Самюъл Бекет получава наградата за „творчество, което чрез обновяване на формите на романа и театъра търси вдъхновение в нищетата на съвременния човек“.

„В очакване на Годо“ се смята за шедьовър на театъра на абсурда. Написана на френски език през 1948 г., тази история представя двама герои, които чакат човек, който никога няма да дойде – Годо.  

След като става известен, той продължава да пише шедьоври – „Краят на играта“(1957 г.) и  „О, щастливи дни“ (1960-1962 г.).

Неговите чисти, минималистични творби изразяват песимизма му за състоянието на човека – и в същото време са бурлеска. 

Дарио Фо, войнстващият шут (1997)

Крайнодесен драматург, режисьор и актьор, Дарио Фо е „човек на театъра“. 

През 1997 г. той получава Нобелова награда за „имитация на шутовете от Средновековието, бичуване на властите и отстояване на достойнството на потиснатите“. Журито цитира две от най-политическите му пиеси: „Мистър Буфо“ (1969 г.) и „Случайната смърт на един анархист“ (1970 г.). 

Той е един от най-играните италиански драматурзи в света.

Харолд Пинтър, колос на британския театър (2005)  

Антиимпериалистическият активист Харолд Пинтър, смятан от Шведската академия за „най-значимия представител на английския драматичен театър през втората половина на ХХ век“, е удостоен с Нобелова награда през 2005 г. 

Автор е на около тридесет пиеси, като пише и радиопиеси и сценарии.  Първоначално е актьор, но пробива с „Рожден ден“ (1958), една от първите му творби и една от най-играните. Успех постига с „Пазачът“ (1959).

Пиесите му, вдъхновени от приятеля му Бекет, имат много специфична атмосфера и ги наричат „Пинтърови“, като описание на привидно невинни ситуации, които преминават в абсурд. Той преминава към все по-политическа тематика („Новият световен ред“ или „Прах при прахта“).

Източник: БТА