Ново издание: „Жената на френския лейтенант“ от Джон Фаулз

„Колибри“ предлага на читателите ново издание на „Жената на френския лейтенант“, един от безсмъртните шедьоври на Джон Фаулз. Заслужил мястото си сред най-значимите белетристични творби, създадени на английски език през последните сто години, романът изследва вечната тема за любовта и порива към свободата. Преводът е дело на Мариана Екимова-Мелнишка. Художник на корицата: Стефан Касъров. Книгата излиза от печат на 31 юли.

Истинска литературна загадка, „Жената на френския лейтенант“ (528 стр., цена с 25% отстъпка: 12.00 евро/23.47 лв.) пренася читателя във Викторианска Англия от XIX век, по-точно в селцето Лайм Риджис, графство Дорсет, където се разгръща прочутият любовен триъгълник на Фаулз. Викторианска по дух, но модернистична по стил, книгата предлага три финала на тази любовна и екзистенциална история, а светоусещането ѝ е изцяло белязано от 60-те години на XX век.

Загадъчната Сара е двигател на събития, които преобръщат съдбата на джентълмена Чарлз Смитсън и годеницата му Ернестина. Коя е Сара? Паднал ангел, паднала жена, отхвърлена от обществото? Възможно ли е тя и изкушеният от нея Чарлз да бъдат щастливи? Възможно ли е в епоха, скована от условности, изобщо да има щастлива любов? Всеки е свободен да избере отговора. Романът едновременно следва каноните на традиционната любовна история и ги подлага на деконструкция.

Британският писател Джон Фаулз (1926-2005) завършва Оксфордския университет и дълги години преподава английска литература във Франция и Гърция. Първият му роман, „Колекционерът“ (1963), незабавно получава международно признание. Следват още десетина романа – сред тях се нареждат „Магът“ (1965), един от шедьоврите на съвременната литература, и „Жената на френския лейтенант“ (1969), навярно най-популярната му творба. Романът е екранизиран през 1981 г. с Мерил Стрийп и Джеръми Айрънс в главните роли и е отличен с 5 номинации за „Оскар“. Режисьор на лентата е Карел Райс, а адаптираният сценарий е дело на самия Харолд Пинтър.

Джон Фаулз – „Жената на френския лейтенант“

Взор над вълните

в залеза впила,

сякаш в омая

горко унила,

дави се в дните,

тъне в безкрая,

а далнините

мамят с оная

пагубна сила…

Харди, „Загадката“

Няма по-неприятен от източния вятър в залива Лайм – най-широката вдлъбнатина в плътта на протегнатия към югозапад крак на Англия – и някой по-любопитен веднага би си направил не един и два, при това твърде вероятни, извода за двойката, която в онази пронизващо мразовита утрин към края на март 1876 година пое по бруления от веявицата кей край Лайм Риджис, старинния градец, съименник на издълбания къс суша.

За кореняците на Лайм Риджис, привикнали с вълнолома от поне седемстотингодишно съжителство с него, той отдавна вече е просто сив стар зид, впит в морето като дълъг извит нокът. А понеже се простира толкова далеч от градчето, колкото би била миниатюрна Пирея на една умалена Атина, те като че ли не му обръщат и внимание. Пък и кърпежът му през вековете им е струвал толкова пари, че лаймчани с основание изпитват към него и известна неприязън. Ала през погледа на ценителя, а не на данъкоплатеца, вълноломът наистина е най-красивият брегови вал в цяла Южна Англия. Не само защото – според туристическия справочник – той е пропит с дъха на седем столетия английска история, защото оттук са отплавали кораби да срещнат Испанската армада и недалеч оттук е дебаркирал Монмът, но най-вече защото е превъзходен остатък от някогашно майсторство.

Примитивен и все пак сложен; масивен, но и изящен; изобилстващ с изкусни линии и обеми, които напомнят за скулптури от Хенри Мур и Микеланджело; прост, солночист – съвършенство на строителното изкуство. Преувеличавам ли? Не е изключено, но всеки би могъл сам да провери думите ми, тъй като от времето, за което разказвам, вълноломът почти не се е изменил, докато град Лайм вече не е същият и едва ли ще ви очарова, ако днес го погледнете откъм морето.

Но ако през 1867 година се обърнехте на север към сушата, както стори мъжът в онова утро, щяхте да видите напълно хармоничен пейзаж. Там, където вълноломът излизаше на брега, дванайсетина къщи бяха скупчени живописно около малка корабостроителница, на чието скеле стоеше като Ноев ковчег гръдният кош на малък платноход. На осемстотин метра на изток отвъд вълнистите ливади се виждаха покривите от слама и плочи на самия Лайм, град, преживял разцвета си през Средновековието и оттогава в непрестанен упадък. На запад се издигаха мрачни сиви скали, наричани тук Канарите, надвиснали над каменистия бряг, където в безумието си е слязъл Монмът. Отвъд и над тях, като вкопани стволове на тежки мачти, се извисяваха още скали, притулени в гъсти гори. На този фон вълноломът прилича на последна крепост срещу ерозията на дивия западен бряг. В това също може сами да се уверите. Натам, докъдето поглед стига, нямаше никакви къщи, с изключение на няколко окаяни рибарски колиби; няма и днес.

Местното „зорко око“, каквото в Лайм, естествено, не липсваше, би могло следователно да заключи, че дамата и нейният кавалер са пришълци, и то изискани люде, на които острият вятър не може да развали удоволствието от разходката по вълнолома. От друга страна, ако фокусираше далекогледа си по-добре, бдителният наблюдател би се усъмнил, че възможността да бъдат сами за тях е далече по-интересна от архитектурата на бреговото съоръжение, и по всяка вероятност щеше да отбележи, че съдейки по външния им вид, това са хора с доста фин вкус. Младата дама беше облечена по последна мода – 1867 година бе донесла нов повей: надигаше се бунт срещу кринолина и широкополите шапки. Окото зад далекогледа би могло да съзре пурпурна пола, почти дръзко тясна и… къса – под диплестото зелено палто над черните обувки, които стъпваха леко по каменната настилка, се подаваха два бели глезена; над пристегнатия с мрежичка кок бе кацнала кокетна плоска филцова шапчица с вирната нагоре периферия и с изящно кичурче бели пера отстрани – стил в шапкарството, който жителките на Лайм нямаше да дръзнат да възприемат поне още една година. Мъжът беше малко по-висок, с безупречен светлосив костюм, с цилиндър в свободната ръка и със смело къси бакенбарди – година-две по-рано арбитрите на английската мъжка мода бяха обявили дългите за малко пошли, тоест смешни в очите на чужденеца. От днешна гледна точка младата дама бе облечена в твърде крещящи цветове, но по онова време светът преживяваше първата радост след родилните мъки около появата на анилиновите бои. И онова, което жените очакваха от един цвят като компенсация за толкова много изисквания към тяхното поведение, беше яркост, а не дискретност.

Ала дори наблюдателят с далекогледа би останал съвсем озадачен от другата фигура върху тъмната дъга на вълнолома. Беше застанала в най-отдалечения му край, облегната, изглежда, о щръкналото дуло на старо оръдие. Беше в черни дрехи. Вятърът ги развяваше, но самата тя не помръдваше, впила взор в морето – същински жив паметник на удавниците, по-скоро митическа фигура, нежели дишаща частица от сивото провинциално ежедневие.