Петър Денчев: „Градските театри са заплашени да се превърнат в крепости на локалната еснафщина“
Скандалът с Александър Морфов и уволнението му от Народния театър сякаш отвори кутията на Пандора, пълна с със страхове и премълчавания. За какво е симптом казусът Александър Морфов?
Предлагам да подходим индуктивно – да тръгнем от частното към общото. Самото уволнение като административен акт не представлява чак толкова любопитно събитие, защото нашите професии в театъра въобще не се подчиняват на кодекса на труда и ако някой пожелае, може да ни уволни всички в рамките на един месец. Симптом обаче е, че един директор беше обявен за най-добрият театрален мениджър в рамките на няколко месеца и различни публични личности преляха животворен авторитет във фигурата му. Поради това не мога да проявя и докрай солидарност с уволнения колега режисьор, защото не разбирам как не успяваш да разбереш кой седи срещу теб. Как така работиш за човек, който може би от самото начало не заслужава подкрепа? Разбирам протеста, той има основания, но заедно с това не разбирам и как човек премълчава очевидни неща? Това първо. След това – непрестанно се проблематизира „политическото”. В действителност в словосъчетанието „български народен театър” само театър не е политическо понятие. Който твърди, че политиката няма общо с изкуството или лъже, или е неграмотен. Въпросът е защо политическото лице, което ни се натрапва, е толкова уродливо. Сигурен съм, че мнозина са уплашени, защото се питат дали и ние не сме същите, щом представителната извадка на политическата класа ни втрещява.
И по същество: всичко това се случва, защото реформи в сектора на културата реално не са се случвали след 2001 година. Секторът е замрял, от една страна, в недовършените реформи на кабинета на Иван Костов, от друга, всички следващи правителства прилагаха криворазбран ляв или десен популизъм спрямо състоянието на културната инфраструктура и резултатът е това. Театрите на повечето места из страната са се превърнали в кухи структури, в голяма част от тях режисьорите нямат решаваща роля за избора на репертоар и цялото естетическо лице на институцията; а директорите, вместо да поставят естетически, социални и политически въпроси със своята работа, са принудени да правят репертоарни реверанси към публиката. Театрите работят като комерсиални предприятия, подпомагани от държавата – да произвеждат забавление, в състезание с телевизията. Всъщност това е квазипазарна ситуация, защото се работи с държавна субсидия. Въпреки това: приоритизира се продуктът, а не произведението, но дори и да има добър продукт, се приоритизира процесът на купуване на билети, а не разпространението на наистина добри продукти (колкото и да ми е неприятно да ги наричам така); затова основни фигури в театрите днес по важност са разпространители, пиари, организатори и т.н. Ако и да се появи някое представление, от кумова срама, което да е „по-така”, то така не може да бъде удържана каквато и да е естетика, защото актьорите в репертоарните театри вече са натикани в клишето „да се харесват”. Да не говорим, че и останалите театрални професии съществуват изцяло извън институциите, оставени са почти изцяло на пазарния фундаментализъм – сценографи, драматурзи, критика.
Това даде шанс и на критиците на реформите, и на всички, които не искат България да бъде част от западния свят, да намират повод за критика именно в рестрикциите, наложени на България спрямо Вашингтонския консенсус (след 97-ма) да твърдят, че преходът е провал, че „миналото е по-добро”, че „Западът иска да ни унищожи” и другите подобни клишета за изгубеното национално лице (за фашисткия ЕС), които на територията на културата придобиват вече и символичен заряд и нанасят множество други поражения. Както виждате, този кръг почти се затвори – навсякъде се говори за национализъм, за загуба на национална идентичност, за някакъв измислен традиционализъм (какъв традиционализъм, като имаме само 145 години официална национална история), поставят се български заглавия по възможно най-кичозен начин. В такива условия не е възможно да има каквито и да е театрални стратегии, концепции, за сезон, за програма, за четири-пет сезона, ако щете. Всичко се прави на парче, представление за представление, много далеч от темите за колективната и личната идентичност, които са важни в Европа.
Нека да кажем и някои неща, които обикновената публика не знае. В началото на 2011 г. по времето, когато Вежди Рашидов беше министър на културата, в закона за държавния бюджет бяха приети разпоредби, които дадоха възможност за нов модел на финансиране и съответно после беше установена и методика на т.нар. „делегирани бюджети“. От този момент насам държавата субсидира приходите на театрите (субсидията е индекс върху цената на продадения билет), т.е. пари при пари отиват, което доведе до пълната комерсиализация на сектора и изтри цели жанрови полета от нашия театър. Не само това, но за тези 10-12 години се измениха публичните очаквания към театъра – той бе приравнен до социална услуга за разтуха, а не до форма на художествен живот на нацията. Това доведе до стремежа различни директори да водят политики изцяло в услуга на публичния вкус, без оглед на каквито и да е жанрови изисквания, стилове, познания. Александър Морфов беше за кратко директор на НТ именно по времето на Вежди Рашидов, когато се провеждаше тази реформа и беше отказано на НТ да получи статут и финансиране, различни от тези на другите театри, като национално значима институция.
Съществува ли своеобразна административна диктатура в българските театри? Какви са нейните лостове за въздействие?
По-скоро има финансова диктатура, която се трансформира в административна. С установяването на тази система на финансиране с годините постепенно се оформиха негласни правила за това какво е успешен спектакъл. Да не бъде експериментален; да не се занимава със спорни морални казуси, да не върви срещу установения еснафски вкус на българската публика; хубаво е да е националистически, плосък, патетичен; евтин като материална изработка; като форма на естетическо изразяване – трябва да е среден. Така директорите имат лесно алиби за отхвърляне на предложенията за по-сложен театрален език и необичайни теми.
Създадоха се и дисбаланси в заплащането на актьорите по различни населени места, а дори и в София. Популярни имена от телевизията играят за две минимални заплати на вечер, а техните колеги работят за това цял месец. Целево развитие на трупата, естетически претенции към репертоара, критика на структурирането на труда в театъра – това е абсолютно табу в момента в българския театър. Преди десетина година имаше много копродукции между театрите, между неправителствени организации и театри. Сега това е нежелано, защото ако театърът не използва сцената в определена вечер, за да реализира приход, той е на загуба и с това рискува своята финансова сигурност. Да не говорим за предизвикателствата, които в момента се появяват с т.нар. „технологична тревожност“ спрямо какво се случва с изкуствения интелект.
Системата на финансиране позволи и появата на различни директори ренегати, които уж формално говорят как няма законова база, как няма достатъчно подкрепа, как няма политически гръб, но използват системата в свой интерес – привличат частно финансиране чрез изкупуване на билети, често пъти това са всъщност отсъстващи, нулеви зрители, но имат реализиран приход; използват общински мрежи за влияние на различни политически партии. В началото директорите на театри със смесено финансиране (държавно и общинско) играеха с общинската субсидия, която прехвърляха в закупени билети, и т.н. Също така канят телевизионни звезди, които играят за огромни хонорари, а останалата част от състава е нещо като миманс. За по-голямата част от директорите е удобно системата да работи само на финансови показатели, но не и на съдържателни, защото реално не биха могли да се справят с по-сложни задачи. Така и често пъти, когато се получава „допълнително материално стимулиране” от страна на актьорите при повече приходи, те се привеждат във феодална зависимост, сякаш директорът е едноличен собственик на театъра. Така че това има и своето реално политическо измерение, което виждаме в кулминацията на събитията в Народния театър.
Всъщност още от първия момент е ясно, че в поведението на този директор седи политическа амбиция, а не нещо друго. Особеното тук е, че макар и наличието на известни режисьорски имена от европейския театър в неговата програма да предполага навлизането на свеж въздух, ново познание и т.н., това често пъти се извършва у нас като „театрален шоурум”, който е популярен доста в Източна Европа – така е и в Румъния.
Например шумно рекламираният гастрол на Деклан Донелан в София е предшестван от неговата постановка на „Хамлет” в Крайова. Така че с пари и малко контакти днес може всичко да се направи. Това не променя нашата собствена ситуация обаче. Благодарение на провинциалния ни манталитет виждаме как могат да се напомпат и цените на театралните билети, така че това да произведе свръхсъбитие (какъвто беше случаят със спектакъла „В самотата на памуковите полета”).
Сходни събития можем да видим и в Сърбия, където Франк Касторф е поканен от директора на Белградския драматичен театър Юг Радивойевич да направи представление, а директорът е зам.-председател на Социалдемократическата партия в Сърбия, която поддържа партията на президента Александър Вучич (техния автократ) – Сръбската прогресивна партия. Така че нашият случай е в пълен унисон със събитията в региона, макар и Васил Василев да казва, че не участва на парламентарните избори, неговата партия изглежда като всички партии, рожби на политически инженеринг през годините. Но това показва, че тези събития са част от по-голям мащаб, в контекста на хибридната война, която се води срещу нас.
Ти самият като режисьор си бил потърпевш, разкажи ми повече за случая.
За съжаление, мога да разкажа множество печални неща – от това директор да пуска умишлено сигнали за пушене на сцената до местното РЗИ, за да бъде спряно представление, което е добро и пълни театъра, но той не иска да бъде в репертоара; през отказа на организаторите да продават и програмират моите представления, защото не могат да ги продадат от раз, на равна нога с останалата продукция като булевардните комедии, до това да се цензурират плакати на мои представления, понеже са провокативни за еснафския морал, както и да не ми бъде подновен договорът, при увещанията, че аз съм необходим за трупата. Ей такива неща, но да не се концентрираме прекалено върху мен, така или иначе тези неща трудно могат да бъдат избегнати в нашата среда.
Тази система на финансиране създаде цял апарат от организатори на публика и разпространители на представления, които паразитират върху инфраструктурата на държавния театър, както и на актьори, известни от екрана, които чрез близостта си с директорите получиха акустика и лансират своето театрално присъствие като комерсиален еталон. Всички те, заедно с редица директори, се опитват да задават вкус, естетика, посока, социални послания и т.н. Градските театри така са заплашени да се превърнат в крепости на локалната еснафщина.
Има ли начини за постигане на радикална промяна и преодоляване на политическата обвързаност?
Практически, ако договорите, които директорите на театри подписват са приравнени с тези на държавните служители, те не биха могли да заемат едновременно с директорстването си и ръководни места в политически партии. Също така, ако се промени системата на финансиране, би могло да се направи опит за ценностен обрат.
Къде е министърът на културата в целия този пъзел?
Министърът на културата в повечето случаи е сламен човек (поне през последните 15 години), който попада на това място по силата на конюнктурни зависимости, а не на някакви желания за промяна. В България през последните двадесет години няма политическа воля сферата на културата да бъде изведена извън (пост)социалистическите шаблони и криворазбраните капиталистически механизми, които се използват опортюнистично, а не с дългосрочна перспектива. За това не е необходим един министър, а е необходима политическа воля, която да застане зад министъра. Министър на културата сега обикновено заема трофейно своето място и се опитва да „кърпи” положението.
Стана ясно, че заплатите и хонорарите в Народния театър са били вдигнати многократно от новия директор Васил Василев. Това ли е начинът едни артисти да бъдат купени?
Актьорите винаги са в зависима позиция, защото тяхната професия е много особена – тях ги избират, а не те избират какво да правят със себе си. Не е хубаво да говорим за тяхното заплащане, защото актьорският труд, както и всеки друг труд в театъра е много трудоемък, личен, изразходващ личното време и енергия и всеки, който се е посветил на него, заслужава уважение. Но това, че общественият интерес не се постара да направи заплащането на актьорите достойно, повдига много въпроси. Сега с тези събития се вижда, че обществото и съсловието плащат много висока цена за тези дисбаланси. Тези хора работеха дълги години в ужасни условия, а сега се оказват в центъра на една политическа манипулация, това е ужасно.Този непотизъм и клиентелизъм трябва да бъде ограничен. Въпросът е: как? Вижда се, че когато се протестира по начина на Александър Морфов, това не е много конструктивно, защото се влиза в личностна конфронтация и протестът може да бъде бламиран.
Нужна ли е законова промяна при избора на театрални директори? Приложими ли са изобщо конкурсите в сегашния им вид?
Промени при избора на директорите е нужна. Нужен е повече ангажимент, лично от страна на министъра, също така да се спре с процеса на нарояване на синдикати и свободни сдружения от всякакъв вид, които да участват в конкурсите. В сегашната ситуация излиза, че и аз мога да направя синдикат в някой театър, в който дори не работя. Това нормално ли е според вас?
Какво изгуби Народният театър от скандалите? Смяна на неговия директор ли е единственият полезен ход?
Вероятно изгуби част от престижа си, изгубил е със сигурност възможността за творческа атмосфера чрез вътрешното противопоставяне на актьорите. Освен това смяната на един директор не би могла да бъде ефективна, ако не се промени и дългосрочната перспектива, ако не се намери начин за ново законодателство, но не създавано от пряко потърпевши от казуса.
Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
Източник: „Литературен вестник“