20.06.2024 | 22:56

Поетът Сашо Серафимов пред БТА: Отъждествявам будителството с човешката съвест

Снимка: Личен архив на Сашо Серафимов

Отъждествявам будителството с човешката съвест, почтеност и упорство. Това каза в интервю за БТА поетът Сашо Серафимов, който тази година получава индивидуалната годишна награда „Добрич“ в областта на културата и науката,  връчвана в Деня на народните будители – 1 ноември. На тържествената церемония в 11:00 ч. в Огледална зала „Нели Божкова“ той ще изнесе рецитал из своя сборник избрана лирика „Случаят живот или сънят на света“ със специалното участие на китариста Георги Илиев и Стоян Роянов-ЯЯ (алт саксофон, кларинет). 

Следва пълния текст на интервюто:

Това ли е най-звездната Ви година, имайки предвид, че представихте на много места последната си книга „Натрупване на незнание“, издадохте сборник с избрани творби „Случаят живот или сънят на света“, имахте участия и четене със Стефан Цанев?

– Предлагам Ви да говорим не от мое име, а от името на стихотворенията, както го правят нашите политици, които говорят винаги от името на народа. Та вероятно тази е най-звездната година на поезията ми, защото повечето стихове са написани през нощите, под звездите. Тихо и тайно, както се вършат далаверите в родината.

Сборникът е събрал нощни стихове от всичките ми книги и вероятно ще разкаже много повече неща от мен самия. Защото аз съм, общо взето, скучен събеседник. И ако не са стиховете, сигурно мълчаливо щях да преминавам през годините си.

Наградата за 1 ноември кара ли Ви да се чувствате будител?

– Отъждествявам будителството с човешката съвест, почтеност и упорство. Щом имаме такъв празник, значи тия две понятия рядко се ползват по нашите земи. Ако попитате стиховете какво е съвест, те ще наскачат като малки пирати на кораба на истината, за да се преборят за първенство. Нали са дело на човека. Но се сещам за Соломоновата притча за двете майки – истинската и мнимата. Истинската оставя детето при другата, защото, ако продължават да го дърпат към себе си, ще го разкъсат. Трябва да спасим чувствата си, да не ги разкъсваме.

Стефан Цанев Ви нарече Поетът на Добруджа – приемате ли тази титла, какви измерения виждате в това определение?

– Ей сега ще скочат стиховете на Йордан Кръчмаров, на Иван Атанасов, на Драгни Драгнев и ще ми викнат: „Ей, самозванецо!“. Щастлив съм с приятелството на Стефан Цанев, защото е огромен дух, а освен това е достоен и почтен човек. Преди десет години той много хареса книгата ми „Старците умират в края на света“ и оттогава често се срещаме. Истинските поети са мъртвите поети. Да почакаме.

Кой избра нещата в сборника Ви „Случаят живот или сънят на света“?

– Стиховете подбра Стефан Цанев. Веднъж го попитах дали би ми помогнал да си направя едно томче с избрано и той поиска всичките ми стихосбирки. Нямаше и месец и бях готов с книгата. Някои от стихотворенията са такива диваци, че сами се намъкнаха в ръкописа, но не им се сърдя. Те са моят електорат. Трябва да им се харесвам, че как иначе ще ги излъжа, както нашите политици го направиха и сега на изборите. Но те няма да ми простят за разлика от хората.

Една стара Ваша книга се казва „Дума свободна“. Дълъг ми се вижда пътят до „Потъване на светлината“ и „Натрупване на незнание“, а знам, че сам измисляте заглавията на стихосбирките си. Това означава ли, че сте се променили? Към какво се стремите? 

– Стремя се към тайните на езика, защото в него са закодирани нашите чувства, идеи, развитие. И единственият ключ към тях за мен са стиховете. Все още се надявам те да ми откриват нови и непознати за мен смисли. Да ме въвеждат в неуловимия духовен свят, така жестоко прострелван от битието.

И същевременно виждаме безсилието на езика, размазван, заедно с хиляди невинни човеци, от веригите на танкове, взривяван от ракети, самолети и дронове под прикритието на религиозен фанатизъм и миротворство. А иначе стиховете сами си слагат заглавията. Те обикновено са в тях. Аз само ги откривам.

Колко незнание трябва да натрупа човек, за да стане мъдър? Вие спряхте ли да трупате знания и кога? Какво влагате в незнанието – блаженството на простотата, отворен поглед на любознателността или друго?

– Когато спреш да трупаш знание, започваш да трупаш незнание и сегашният свят започва постепенно да се отдалечава, както се отдалечава кадъра в киното. И така хем си в сегашния свят, хем си в твоя отдалечаващ се. И за да се пребориш с тази магия, започваш да търсиш мястото, където се допират двата свята. И всички мисли, с които си лепиш новото гнездо, тогава можеш спокойно да ги споделяш с никогото. А това те освобождава да се правиш на важен, да се опитваш да се харесаш и гледаш по-опростено на пътеката, по която продължаваш да се спъваш зяпнал.

За какво пишете в последната си стихосбирка „Натрупване на незнание“? Нещата Ви не са само социални, има и по-описателни, житейски, философски, откъде ги черпите?

– Тия дни се черпихме с едно стихотворение, но то се напи и отишло да гласува против всички политически партии. Не го допуснали в секциите. И все пак се намерили добри хора, обрали му всичко ценно и го изритали. Замирише ли на българска политика, лошите думи светкавично скачат в мирните ми стихотворения. И вече толкова години не мога да разбера защо става така и в житейски, и във философски смисъл.

Вероятно, всичко, което се е трупало в годините, като изводи от преживяното, намира израз и в стиховете ми. Поезията преминава през тялото и духа на човека и остава прашец, който пчеличките трупат поетичния мед в кошера, в душата ми. Така че и тази работа е дело на електората.

Чува ли се сега гласът на поета? Има ли желаещи да четат и да посещават литературни четения, не е ли препятствие за слушателите, че поетите масово днес не пишат в мерена реч?

– Човекът е направен от всичко, което го има на планетата ни. В него има пространства за обич, за омраза, за убиване, за раждане, за сълзи от радост и от злоба, а поезията, музиката, изкуствата си грабват от тия боички в душата му и рисуват светове, в които той се застоява. И си мислим, че така човекът става по-добър. Съмнително. Но е хубаво да си мислим. 

При нас, българите, ако искаш да чуеш някой силен глас на поет, първо ще чуеш по-силния глас на завистта. Усетя ли някъде пространства от завист, сигурен съм, че там се е зародило нещо хубаво и дай Боже да е силно и да не се пречупи.

Вие лично защо предпочитате белия стих?

– Белият стих сам дойде. И ме освободи от класическата форма. Така по-лесно започнах да надзиравам усещанията си и да си притурвам и аз към електоратчетата си своето мнение.

Какво е бъдещето на словото, не е ли вече напълно изместено от картинките?

– Преди години много обичах да чета за древни цивилизации, за това как е възникнало човечеството. Спомням си, че атлантите са общували телепатично. Предавали са своите чувства и мисли както ние днес по телефоните, без обаче да говорят и да ползват апарати. Може и при нас да се получи, ако пораснем като тях. Тогава и стиховете ни ще бъдат телепатични. Но едва ли ще имаме достатъчно време да развием човешкия си интелект, като гледам с каква скорост се опитваме да се затрием.

Какво Ви предстои в най-скоро време, знам, че имате одобрен проект за нова книга, но различна?

– Да, имам одобрен ръкопис от програмата за подпомагане на книги към Министерството на културата. Той е трогателен разказ на малкото куче Джими за огромното му разочарование от хората. Но Джими има още доста работа по текста. Все още не е изучил всички дяволии на хората.

Сашо Серафимов е роден на 30 август 1953 г. в Добрич. Завършил е социална педагогика в Славянския университет в София. Издал е стихосбирките „Белег“, 1979 (в съавторство), „Дума свободна“, 1990, „Дарителят на сънища“, 1994, „Врата на хоризонта“, 1998, „Синият поглед на дървото“, 2004, „Потъване на светлината“, 2009, „Улични песни“, 2013 (с номинация на Третия национален конкурс за поезия „Усин Керим“. Автор е на пиеси. Стихосбирката му „Старците умират в края на света“, 2013, получава съпътстваща награда на името на Христо Фотев и наградата „Дамян Дамянов“. През 2019 г. фондация „Terrа Culta“ издава в Словакия сборник с негови стихове „Потопа светла“ с преводач Катарина Седлакова. Стихосбирката му „Натрупване на незнание“, 2021, има награда на СБП в литературния конкурс „Христо Фотев“, номинирана е и на конкурса „Иван Давидков“. Стиховете му са превеждани на полски, словашки, турски, румънски, руски, английски, испански. Лауреат е на международни литературни фестивали. Женен, с брада.

Валентина Добринчева

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Verified by MonsterInsights