Популярният автор Боян Боев представи в Добрич последните си три книги

Първа литературна среща с творчеството на Боян Боев се състоя в днешния дъждовен съботен ден в Регионална библиотека „Дора Габе“ Добрич.
Младият автор представи сборника разкази „Двайсет гроша“, романите „Сайбиевата невеста” и „Последна молитва”.
Сборникът с разкази „Двайсет гроша“ съдържа двайсет истории, които представят нова страна на писателя Боян Боев.
През 2017 година негов материал е публикуван в учебник по литература за 6 клас на изд. „Просвета“ одобрен от МОН за учебната 2017/2018 година. През годините експериментира с различни по жанр произведения, като е писал поезия, детски приказки, криминални разкази, докосващи сърцето истории по действителни случаи, докато стига до стила на Йордан Йовков и Елин Пелин. Духът на това отминало време носи и първият му издаден роман „Сайбиевата невеста“.
„Двайсет гроша“ е сборник с разкази, вдъхновени от живота и от миналото на българите, носещи духа на произведенията на старите майстори.
Боян Боев определи първия си роман „Сайбиевата невеста“ като любовен. „Освен любовна история обаче, книгата е много повече от това. Опитах се да пресъздам бита на обикновения човек от края на 19-и век, а в романа присъства и типичният за епохата трагизъм“, посочи Боев.
„В един момент осъзнах, че хората имат нужда да четат такива произведения, а с времето колкото повече се вглъбявах в героите си, толкова по-добре започвах да се чувствам с тях и спрях да бягам от българското“, каза още младият автор.
Романът му „Последна молитва“ е по-задълбочен, в него той е вложил много усилия, направил е и много проучвания, за да може да пренесе читателя в реалната историческа обстановка, защото действието се развива през 1872 година. В този роман Боев залага на семейните отношения, затова и го посветил на семейството си.

Авторът сподели, че обича всичките си герои, колкото и отрицателни да са някои от тях на моменти, защото в отрицателните герои има голяма доза психология. В произведенията му са застъпени и истории, свързани със суеверията, защото това е много характерна черта на българина.
Боян Боев заяви, че историите му намират своите читатели до голяма степен заради това, че те са близки до нашето ежедневие и народопсихология, а в неговите герои всеки може да припознае себе си или някой свой близък човек.

Боян Боев е роден на 21 март 1993 година в град Ямбол. От ранна детска възраст изкуството го е съпътствало в живота – първо музиката, а после и литературата. Завършил е икономическо образование. Към този момент живее и твори в град Бургас. Пише от ученическите си години, като първият му публикуван разказ се казва „Тъмна вечер“ и е част от литературния алманах „Изгреви над Тунджа“ (2009 г.). През годините не спира да твори, да участва в различни литературни конкурси, да публикува произведения в сборници, интернет сайтове и в личния си блог – boyanboev.blogspot.com.

КАДЕМ

разказ от Боян Боев

Станчо Попдимитров беше син на свещеник. Научил се бе на четмо и писмо, ама нито го влечеше учението, нито попската работа му беше на сърце. Затуй се учи само до четвърто отделение и отиде да гледа кози на село. Там си намери мястото той, сред селските люде, дето с двете си ръце изкарваха насъщния. Напет момък беше, с голям чер мустак и рунтави вежди. Слаб и висок беше той, а очите му като две дълбоки езера. Взе си за жена щерката на воденичаря – снажна девойка, с червени бузи и очи кат топази, та си свиха двамата гнездото. И не след дълго им се роди чедо. Милана нарекоха бебето.

Станчовата булка – Тодора, беше проста жена. Тя не разбираше ни от букви, ни от сметки, ама добро сърце имаше и бе много трудолюбива. Никаква работа нея не можеше да я уплаши. Искаше да научи Миланка да стане добра къщовница като нея, та да я види омъжена за някой личен момък от селото. Не можеше да си представи даже да живее далече от свойта единствена рожба. Искаше все край нея да се върти Миланка, та и с внуци да изпълни тоз имотец, дето с баща ѝ успяха да си съградят.

Ама нали Станчо беше от друго тесто омесен, той искаше щерка му да не остане неука. Малка като беше още Миланка, той почна да я учи на буквите, да срича, да пише и от сметки да разбира. Искаше от нея човек да стане.

– То много учена не е хубаво да я правиш, Станчо – мърмореше му от време на време Тодора. – Тука в село не ѝ трябват всичките тез неща, с които ѝ пълниш главата на наща Миланка.

– Не говори тъй, Тодоро! От трийсет години вече не сме в турско време. В нов свят живеем. Нека щерка ни да бъде от образованите жени, пък вече какво ще иска за по-нататък, тя да си реши. Ама като му дойде времето.

Времето минаваше, Миланка растеше. И сякаш все по-изкушена от знанията беше. Не ходеше да играе навънка с наборите си от махалата, а все искаше над книгите да заляга. Майка ѝ пък все се мръщеше, щото ни една работа, дето да свърши вкъщи, Миланка не разбираше. Никаква къщовница от нея нямаше да излезе!

– Туй са ми чапразите от сватбата. – Показваше един ден Тодора на щерка си съкровищата от старата ракла. – Ех, какви времена бяха! Дядо ти и баба ти още бяха живи, бог да ги прости! Тука в цяло село три деня пяхме и се веселихме всички, че отдавна не беше пропявала гайда по такъв хубав повод. Като му дойде времето, и ти ще ги носиш тез чапрази на сватбата си, Миланке.

– Аз не искам да се омъжвам, майко – рече момичето, дето вече имаше навършени петнайсет години.

– Как тъй? Глупости говориш, Милано! Че да не си грозна или саката, та да не се омъжиш?!

– Искам да се уча, да замина в града и там да живея. Не искам все тука в село да стоя.

Тодора прехапа устните си, че да не изрече някоя лоша дума, ама от очите ѝ сълзи рукнаха като две бистри поточета. Отиде на двора и седна под старата ябълка. Там се наплака, та чак до заник слънце. После Станчо я намери вече омаломощена и я запита какво ѝ има, що е тъй натъжена.

– Развали Миланка с твойте проклети книги! – Изрева тя в лицето му. – Детето ми ще си иде от тука, Станчо! – И без да рече нищо повече, тя отиде да сложи трапезата да вечерят.

Подир някой друг месец, в село дойде на гости Станчовият брат. Иван се казваше той и рядко си идеше в България. От години вече все по Европа се скиташе, по университети ходеше и само с учени хора се сбираше. Казваха, че във Виена си купил къща, ама не се задържал много там.

– И как иначе, – думаше Тодора, – като няма жена, дето да го накара да си стои у дома! Дърт ергенин си остана Иван и затуй цял живот като скот ще се скита насам-натам.

Ама като се запозна с чичо си Иван, Миланка не можеше да отлепи очите си от него. Гледаше му дрехите, маниерите, беше запленена от говора му и начетеното изражение на лицето. Докато го слушаше, сякаш попиваше като пешкир всичко, дето чичо ѝ речеше. Представяше си с богатото си въображение местата, за които той разказваше. Не спираше да го разпитва за туй и онуй, можеше като че ли да говори с него до безкрай. Искаше ѝ се и тя да види Виена, Париж, Рим, за които само беше чела в книгите…

Толкоз впечатлен беше Иван от племенницата си, че малко след като си замина пак от България, изпрати писмо до брат си. Няколко дена Станчо не казваше нищо на Тодора за туй писмо. Препрочитал го беше вече десетки пъти и сякаш мъка му носеха думите, изписани на листа с почерка на Иван. Реши се вече една вечер Станчо и като седнаха на трапезата всички, той рече:

– Бати Иван иска да стане опекун на Миланка. Предлага да я вземе с него във Виена, да я изучи.

Мълчание. Тодора не каза нищо. Сложи пореден залък в устата си и почна да го дъвче, щото знаеше, че инак ще ѝ приседне. Гледаше с отчужден поглед ту към мъжа си, ту към щерка си. А лицето на Миланка сякаш грейна като слънце в тоз момент. Скокна тя на краката си почна да обикаля наоколо, да подскача като яре от щастие.

– Искам, искам да отида с чичо! Моля!

– Тодоро, ти какво ще кажеш по тоз въпрос? – Запита Станчо.

– Нищо нямам за казване. Каквото е най-добро за Миланка, туй да стане. – И после мълчалива раздига трапезата, щото никой не искаше да продължи да се храни. Рано, рано си легна тая вечер, ала сън не я хвана, заради сълзите, дето се изливаха по възглавницата ѝ.

Решено беше вече. Станчо писа писмо на брат си, че ще му даде Миланка под неговата опека. Още на другия месец Иван се върна пак в България. Готова беше племенницата му за новия живот, дето я очакваше. Такова вълнение изпълваше сърцето ѝ, че сякаш трудно би могла да изрази щастието си. То не можеше да бъде помрачено дори от сърдития поглед на майка ѝ или кахърното лице на баща ѝ, който сякаш се чудеше дали стори право като взе туй решение.

Всички комшии от махалата бяха дошли да изпратят Миланка. Едни ѝ носеха добри пожелания, други по нещо за из път ѝ слагаха в ръцете. Ала най-вече хората се надяваха тя да бъде здрава и да стане голям човек от нея. Станчо я притисна силно в прегръдката си и дълго време не щеше да я пусне. Не знаеше кога пак ще я види, та затуй очите му се бяха навлажнили. Даде на щерка си малкото пари, дето беше успял да задели, та да не разчита за всичко на чича си. А накрая пред Миланка, застана майка ѝ. Не плачеше, не издаваше никаква емоция каменното ѝ в тоз момент лице. Само я целуна по челото, изрече тихо една молитва, докато галеше косите ѝ и накрая сложи шарена кърпа в ръцете ѝ. Миланка я разгъна и видя вътре сватбените чапрази на Тодора.

– На кадем да са ти. И да ти напомнят за майка ти. А пък някой ден, ако ти дотрябват пари, продай ги. Не струват много, ама все ще са от полза.

Чак тогаз в очите на Миланка се появиха малки светлинки, дето щяха да се превърнат в сълзи, ако тя не беше се обърнала. Тръгна към файтона, с който чичо ѝ Иван беше дошъл да я вземе. Багажът беше натоварен, тя се сбогува с всички и се качи в лъскавото возило, което изглеждаше не на място в селцето. Дълго махаха с ръка Станчо и Тодора, комшиите и познати на Миланка след пушилката, дето колелата вдигнаха по прашния селски път.

Прочетете целия разказ тук: https://boyanboev.blogspot.com/2023/02/blog-post_16.html