„Преспанските камбани“ – във Варна и Добрич
Разградският театър ще представи спектакълът „Преспанските камбани“ по Димитър Талев, на 7 Ноември от 19:30ч, в Зала 2 на ФКЦ – Варна и на 13 ноември, от 19.00 часа на сцената на Концертна зала „Добрич“.
Драматизация и режисура: Бойко Илиев
Музикална картина: Евгени Господинов
Сценография и костюми: Жанет Иванова
Участват: Анна Петрова, Мариела Топалова, Габриела Д. Димитрова, Яцек Янков, Петьо Горанов, Николай Сяров, Иван Г. Иванов, Стефан Мараджиев
„2020 година се оказа принудително плодотворна за взиране в себе си и света на своя Род и Родина. Първоначално реагирах почти истерично и се впуснах в преоткриване на антиутопията на Оруел „1984“. Светът предсказан от Оруел стремително се превръщаше в плашеща реалност. Бяхме набързо прибрани по клетките, „Големият брат“ размахваше предупредително пръст от екрана. Ние, като уплашени мишки се свряхме в ъгъла и зачакахме…да ни отмине…онази с косата…Може би подобни чувства е изпитвал Димитър Талев, когато е бил сврян в ъгъла на килията в концлагера „Куциян“, където е въдворен след идването на Народната власт през 1944г.
Опитах да се потопя в неговото необятно и родолюбиво творчество. То стана моето спасение! Отново кръвта се разгоря, отново усетих прилив на енергия. Дедите ми в мен надигаха глава. Героите на Д. Талев от Преспа, Прилеп, Битоля, Солун се сливаха с моите дядо и баба от Кукуш, които с целия род бягат от зверствата и палежите извършени от гръцката войска… И така някои от тях оцеляват, заселват се в София, а Българския Кукуш се превръща в Гръцки Килкис. Може би това е Пътят на спасението от безумието на света: да се опреш на Своите Хора, да потърсиш онези разбъркани корени, за които да се хванеш и да се издърпаш от блатото. Инстинктивно това направих чрез вълнуващите творби на Д. Талев – „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Гласовете ви чувам“.
Драматизациите, които се родиха, ще пренесем на театралната сцена. Там, се надявам, отново да заживеят хората, които са милеели за българския род и език, борили са се, и не-рядко са давали живота си, за да ни има нас… В „Преспанските камбани“, като че ли самия автор се припознава в ролята на учителя Райко Вардарски. Пристигнал в Преспа направо от Анадола, заточен за четири години от каймаканина на Струмица, той остава с едно око след поредния побой, но това искрящо око реже като нож, влиза в сърцата на хората и разгаря отново жаждата им за свобода и достоен живот. Райко Вардарски става съвест на Лазар Глаушев – той е огледало, което не знае пощада, като прибавим и невъзможната му любов към Ния, идеята му за освобождение със собствени сили и средства, става все по примамлива и безрасъдна.
И преди да надене сам въжето на шията си го чуваме да шепне: „Защо така бързо угасна силата в сърцето ми, която ме водеше през целия ми живот… Този страх от гроба – тая немощ на сърцето, тая тъга… Няма връщане назад, няма пробуждане от тоя мъчителен сън…Ще потъна в него, но никой не може да ми отнеме оня сладостен звън на камбаните, когато за пръв път дойдох в Преспа, качих се върху дъсчения под на камбанарията, оплетох около ръцете си дебелите въжета и замахнах… Разбуди се граде… Разбуди се народе…“
(Бойко Илиев – режисьор)