01.03.2024 | 23:50

Рождество Христово – как да върнем съдържанието на празника?

Казваме, че Рождество Христово е семеен празник. Наблягаме и на „светото семейство“, като някак си забравяме самата тайна. Разменяме си картички, пожелания, подаръци, подреждаме масата и се опитваме да забравим проблемите си, доколкото е възможно. Дотук нищо лошо. Всеки голям празник, и особено Рождество Христово, е повод за най-топлото общуване между нас, което толкова много ни липсва.

Но какво се случва, когато връзката ни със съдържанието на празника започва и свършва с красивата обстановка, светлините, сладкишите и украсата? Изглежда като посещение на новородено дете, изказваме пожелания  на родителите и си тръгваме.

Не е трудно да се забележи, особено в големите градове, че Рождество Христово се е превърнало в празник без съдържание. Временен празник, празен почивен ден, който се опитваме да запълним – както тъпчем пуйката – с много ядене, защото яденето е единственият процес, който ни дава усещане за радост. Забелязваме опит да празнуваме чрез украса, забавление, създаване на радостна атмосфера. Хората, които не са много общителни, са още по-страдащи, защото се чувстват по-самотни. Но и тези, които са общителни, имат много приятели и познати, но нямат истински умствен и духовен контакт, виждат как депресията им се задълбочава, независимо колко я прикриват със забавления и социални отношения. Човек се чуди. Какво ще ни остане, ако се лишим от елхата, украсата, пищната трапеза, вечерята в изискан ресторант (която по необясними причини в такива дни става много по-скъпа), възможността да си разменяме подаръци и всички тези невинни и приятни неща?

Днес кризата, която всички ние, повече или по-малко, преживяваме болезнено, разклати тази фалшива конструкция на празника на потреблението и благоденствието. Това е добрата страна на кризата. Тя показва какво е фалшиво в живота ни. Някои от нас размишляват и философстват за връзката си с живота, с другите и с Бога. Но много от нас са тъжни само и само заради намаляващите материални блага, които смятаме за свое щастие. Никакво обръщане към себе си. Никакво търсене на един друг смисъл.

Един европейски философ казва, че мнозинството от хората завиват, оттеглят се, когато достигнат точката, в която са призвани към по-висш живот – точно тогава те се отдръпват от страх и предпочитат да бъдат практични хора от ежедневието – в най-добрия случай добри бащи, добри професионалисти, добри енорийски настоятели и т.н., но дотам! Нещо повече, те избягват опита на духовния живот и по този начин се лишават от опита на срещата с Бога.

Можете да го видите и днес, когато наблюдавате приоритетите дори на вярващите християни: на първо място е индивидуалната печалба, професионалният успех, след това семейството и чак накрая връзката с Бога. Предпочитаме един далечен Бог, от Когото малко се страхуваме, страхуваме се от това, което може да поиска от нас. Затова, когато Му казваме „да бъде Твоята воля“, ние имаме предвид по-скоро „Господи, нека бъде моята воля“ – защото ние знаем по-добре от Бога какво трябва да ни даде, какво трябва да направи, за да бъде за нас добър Бог! И тук приключва религиозното измерение на нашето съществуване. За нас реалният живот е тази ежедневна и непосредствена реалност с всичките ѝ земни радости и скърби. И един Бог знае дали наистина вярваме във вечността, дали наистина вярваме, че това, което живеем сега, е етап на подготовка или прозорец към вечността. Прекалено много „логика“, тази нищожна  логика, е потиснала и унижила ентусиазма, който виждаме в Евангелието и в светиите. И което е още по-сериозно, тази логика е характерна и за вярващите християни днес. Така, когато говорим теоретично за Рождество Христово, когато включим в словото ни и съвременни чудеса и подаръци, публиката е доволна, а словото ни се смята за красиво и успешно. Но когато започнем да се изразяваме екзистенциално, когато се опитаме да пренесем Християнството в ежедневната реалност, когато кажем, че духовният живот е нещо повече от молитви и църковна служба, тогава много хора се чувстват неудобно или дори скандализирани.

Сигурно вече трябва да потърсим, да преоткрием, да преживеем съдържанието на един голям празник, който християните са преживявали дори в катакомбите, който подвижниците са преживявали в пустините? За щастие не е нужно много, за да изживееш християнски празник. Всъщност е необходим само едно. И това е нашето сърце. Именно това иска от нас Бог, както е записано в  Притчи Соломонови: „Дай ми, сине, сърцето си“.

Автор: архим. Христодул Кутлумушки

превод: Константин Константинов

Източник: sveticarboris.net

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Verified by MonsterInsights