РОСТИСЛАВ ГЕОРГИЕВ: БРЕХТ СЛАГА ФОКУСА ВЪРХУ ЧОВЕКА

Интервю на Пламена Александрова
Ростислав Георгиев поставя в Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна
пиесата на Бертолт Брехт „Добрият човек от Сечуан“, чиято премиера
предстои на 11 май. Младият режисьор печели „Аскеер“ 2025 в категорията
„Изгряваща звезда“ за режисурата му на „БИФЕМ“ от Людмила Петрушевская
, продукция на Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе и за „Женитба“ от
Н. В. Гогол на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград.
Носител е и на награда в Конкурс за млад театрален режисьор „Слави
Шкаров“ 2022 г.
 
Завършвате режисура едва преди 4 години, а вече имате 6 постановки и
впечатляващи номинации и награди. Можем да кажем, че излизате с
многообещаващ старт на режисьорската арена на българския театър.
Имате ли вече режисьорски почерк и какъв се стремите да е той?
 
Мисля, че не и не се стремя към това, гледам да съм с отворени сетива към
материите, към които посягам, т.е. към текстовете, които избирам, към
актьорите и изобщо творците, с които се срещам. Опитвам се по-скоро да се
занимавам с теми, които ме вълнуват, отколкото да изграждам почерк и да
трябва да го натрапвам. Струва ми се, че това изначално би умъртвило
представлението. Старая се да търся, да влизам в диалог с другите творци, с
които работя, без да налагам собствена визия как чисто естетически трябва да
изглеждат нещата.
 
Защо избрахте да поставите във Варненския театър точно „Добрият човек
от Сеучан“, с какво Ви привлича сюжетът и Брехт като автор?
 
Брехт пише тази пиеса в навечерието и началото на Втората световна война,
между 1938 и 1942 г., и рисува един облик на света, който е до голяма степен
катастрофичен, и смятам, че тогавашният контекст по някакъв начин е
аналогичен на днешния, въпреки всички малки детайли, които го отличават. 
Брехт ни въвежда в свят пред крах, където се случва епично събитие – боговете
слизат на Земята, за да потърсят човек, който да отговаря на два много важни
критерия – да бъде добър в нравствено отношение и да живее човешки.
Сюжетът се върти около темата как този човек трябва да се справя в един
катастрофирал вече свят, има ли такъв човек и, ако да – какво трябва да

пожертва, за да отстоява моралните си принципи. Това, което нас с екипа на
постановката ни вълнува, е да проследим как човекът, който има добри
намерения и е посочен като добър човек, влизайки в диалог или в конфликт със
света, постепенно започва да се променя, по някакъв начин да се деформира, и
какво го води до тази деформация. Имал ли е избор да не стане това, в което се
превръща в края на пиесата. Около тези въпроси сме се съсредоточили в
стремежа да търсим и да намираме театралния им изказ.
 
В историята на проститутката Шен Те тази борба на малкия човек да
оцелее, бидейки добър, в крайна сметка се оказва неуспешна. Съгласен ли
сте с определението „комедиен песимизъм“ по отношение на „Добрият
човек от Сечуан“?
 
Донякъде. Брехт е много ироничен и на дефиницията за добър човек трябва да
се гледа с огромна ирония и от наша страна. Не съм докрай съгласен с
определението за песимизъм обаче, защото той би затворил нещата в една
констатация, че всичко е много зле и няма изглед да се оправи. А това, което
Брехт иска да направи и което прави през пиесите си изобщо, през практиката
си на режисьор и на театрален теоретик, е да измести функцията на театъра
към посока, която да провокира зрителя, да го кара да мисли, да стои пред
дилемите и изборите, пред които стои персонажът, и да се запита може ли да
бъде друго и, ако може, какво е то. Т.е. той дава хоризонт за това друго. Това е
така нареченият негов ефект на отчуждаване или остранностяване – да
покажеш една позната до баналност ситуация като странна за зрителя, за да
може той да си даде сметка, че може и да е друго, а не задължително това, с
което сме свикнали.
 
Необходимост ли е всеки да има алтер его като това на главната героиня?
И говори ли това, че живеем в общество, в което агресията е водещ
принцип или просто „силните оцеляват“?
 
Това и ние поставяме като въпрос – нужно ли е това, светът ли го изисква от
нас. Това, което мен лично повече ме занимава и което откривам в пиесата, е
борбата на Брехт с предубежденията и с клишираните квалификации – този е
добър, а този е лош. Защото повърхностно погледнато – да, Шен Те е добрият
човек, а Шуй Та е лошият, но ако се изследват конкретно ситуациите и
решенията, които взема даденият персонаж, става субективно кое и за кого е
добро и кое е лошо. Аз мисля, че те съжителстват и в този смисъл пиесата е
доста съвременна, днешният човек няма как да е само едното. Иронията на

Брехт е и в това, че тези така наречени богове не се решават на промяна по
отношение на техните повели или закони, по които функционира светът, а са
склонни на компромис – да се появява и „лошият човек“, за да оправя
проблемите на добрия.
 
Има ли в пиесата реплика, която за Вас е есенциална и извежда основната
идея на творбата?  
 
Да, за мен това е един кратък диалог. Когато в началото боговете пристигат,
техният посрещач Водопродавеца им казва колко е зле положението, а в
съседната провинция е още по-зле, постоянно има наводнения, понеже хората
там нямат страх от боговете. Тогава единият бог се изпуска и отговаря
„Глупости, нямат страх от боговете, те просто не си поддържат дигите“. В това,
смятам, има ключ към цялото. Тук се вижда какви всъщност са тези богове – че
не става въпрос за богове в религиозния смисъл, но и какви всъщност са
хората. Брехт слага фокуса върху човека и върху това общество, което винаги
чака нещо на готово, оправдава несполуките и провалите с някаква абстрактна
метафизика, а всъщност има много просто и рационално решение на проблема.
 
Покрай дебата за бюджета на културните институти все по-често се
прокрадва фразата, че те трябва да оформят вкус и в известен смисъл да
възпитават, а не единствено да развличат. Къде се намира Вашата
постановка по скалата между чистото развлечение и културното
обогатяване на зрителя?
 
Брехт казва нещо много важно – че театърът, сценичното изкуство трябва да е
увлекателно, трябва да развлича, но не в евтиния смисъл. То трябва да е
атрактивно, затова той включва песни в пиесите си, доста от тях имат кабаретен
вид, има постоянна комуникация с публиката. В този смисъл те са интересни и
това не е отвлечено псевдоинтелектуално изкуство само за определен тип хора.
То е комуникативно и в същото време не поучава, не морализаторства, а
провокира към мислене. Ако може дори един човек в публиката да се замисли в
ситуация на избор в личния си живот, да съотнесе нещо с това, което е гледал,
би било добре. Топката накрая се хвърля към зрителя, той трябва да вземе
решение, на сцената не му се дава лесен отговор. Брехт се занимава с това да
промени театъра в посока да не дава лесни отговори и да не потвърждава на
зрителя това, което той си знае, а да го провокира да мисли.
 

Как работите с постановъчния екип и с актьорите от варненската трупа,
как тече репетиционният процес и какво да очаква публиката като
резултат?
 
С композитора Явор Намлиев и сценографа Антония Соколова съм работил в
предишни общи проекти. За мен е важно да се събере екип, с който да се
пътува през различните процеси и постановки, защото се създава общ език.
Освен темите, това което ще е интересно и ще се усеща, е сплотеността на
екипа и ентусиазмът, с който влизат в цялото. Репетиционният процес тече
много добре и това винаги се усеща после при крайния резултат – дали
актьорите подхождат с желание и любопитство към това, което правят. Аз
мисля, че при нас ги има, и вярвам, че публиката ще го усети.