Румен Златев събра пътуванията си в книгата „Семки от живота“

Авторът на книгата Румен Златев, Снимка: личен архив
Книгата на Румен Златев „Семки от живота“ ще бъде представена за първи път пред публика в зала 1 на Централен военен клуб (ЦДНА) в град София на 3 Април 2024 г.
„Семки от живота“ представя една изключително интересна перспектива към живота от далечното минало до съвремието ни.
Румен Златев е човек с необикновен жизнен път и кариера, започнала като Капитан II ранг от Военноморския флот и продължила във Военното контраразузнаване в България, където участва в създаване на агентурна мрежа и предотвратяване на терористични актове.
В „Семки от живота“ ще намерите не само автентични шпионски истории, разкази за истински морски приключения, но и забавни разговори с изкуствен интелект, както и една завладяваща история за създаването на въображаема криптовалута „Mekicata“, показваща неподражаемото умение на Румен да съчетава реалност с фантазия.
Разбира се, голяма част от историите като „Циганско сърце“ и „Цветният интернет на Бай Тодор“ са напълно житейски и вникват дълбоко в човешката душевност. Стилът на автора напомня за виртуозното майсторство на великите разказвачи като Йордан Йовков, като съчетава дълбочина на персонажите с богатство на сюжетни линии, характерни за класиците в жанра.
В последната си медийна изява в програма „Христо Ботев“ на БНР, Румен Златев разказва и за свои пътешествия в различни държави — някои по линия на разузнаването, други просто за удоволствие.

Ето и кратък откъс от сборника:
Румен Златев
Семки от живота
(сборник разкази)
АУДИЕНЦИЯ
В приветливата пролетна утрин бях седнал на олющена пейка в кварталната градинка. До мене се настани „малкият“ човек, който бе сътворил най-хубавите песни от нашето време, та и до сега. Той малък, аз малък и какво да си говорим… Седяхме, мълчахме, погледахме и станахме, за да се упътим с несигурни крачки всеки към своята сигурна панелна обител. Как да предположа какво ще ми се случи, та да му кажа да си настрои пианото за тържествена славянска меса?
Пред вратата на скромния ми дом се бе изправил висок и строен мъж, сякаш събрал в себе си всички определения за интелигентен мъжки субект. Улових мига, когато насочваше източения си показалец към копчето на звънеца.
— Предполагам, че търсите някого — в такива моменти обичам да се представям на нивото на отсрещната страна.
— Да, ако не съм допуснал грешка — отвърна той и изрецитира собственото ми име и това на баща ми и дядо ми.
— Тъй вярно! — не разбрах откъде се прояви тази отмираща в мъглата на миналото воинска жилка. Отдавна се бях превърнал в прочетена книга, върху последната корица на която дори не бе отпечатана цена. Това съвсем изненадващо посещение някак си започна да позаглажда изтънялото ми самочувствие.
— Ще ме поканите ли вътре, ако нямате нищо против? Ще се постарая да бъда лаконичен, но изчерпателен.
Поканих го. Беше петък, а аз всеки четвъртък почиствах дома си и така бях спасен от опасността да се засрамя.
— Заповядайте! — и той заповяда.
Настани се удобно в позастарялото кресло и започна да говори:
— Аз съм папски представител за България. В резултат на наши вътрешни правила и практики ви се падна честта да бъдете поканен за аудиенция при Негово Светейшество. Сигурни бяхме, че е малка вероятността да откажете това височайше внимание и ви осигурихме билет за самолетен полет до Рим след два дена. Там ще бъдете посрещнат и отведен в папския дворец.
— Ама защо… аз… на какво дължа… — сякаш някаква свръхсила на момента ме притисна към пода. Уплаших се да не ме сполети някое неприятно медицинско явление. В края на краищата нищо лошо не се случи и говорният ми апарат възстанови нормалното си функционално предназначение.
— Какъв е поводът и каква предварителна подготовка трябва да извърша за това кратко време?
— Светият отец желае срещата да бъде непринудена, необременена с предварителна тематика или някаква подготовка. Държи на естественото и откровено поведение.
Извади от раничката си красива малка чантичка с надпис „VATICAN” и ми я подаде.
— Това е за вас. Вътре са всички необходими документи за пътуването ви. Пожелавам ви приятен полет! — след тези думи стана, поклони се вежливо и напусна скромното ми жилище.
Дълго седях в креслото — неподвижен, вторачил поглед в чантичката, от която се показваше ръбът на самолетния билет. Хубаво бе, че си бях извадил международен паспорт миналата година, когато жена ми ме заведе на екскурзия в Турция. После се сетих, че вече сме в Европейския съюз и можем да ходим в другите страни-членки само с лична карта. Дотук добре. Но какво щях да сложа на гърба си, за да съм на нивото на височайшата визита? Почесах се по олисялото теме и се сетих за думите на папския представител, че нищо по-специално не се изисква от мене. Все пак в гардероба си кътах тъмен костюм за „сватби и погребения”. Скоро не бях канен на такива и сигурно дрехата се нуждаеше от солидно изтупване и проветряване на балкона. Станах и се заех с отупването на праха. Легнах си сравнително рано и противно на очакванията ми, не сънувах нищо. Пък и да е имало някакви съновидения, с напредване на годините трудно ги задържах в съзнанието си до пукване на зората.
Двата дни се извъртяха бързо — сякаш времето постави световен рекорд по гладко бягане. Издокаран в споменатия костюм, завързал на врата си стилна (както се произнесе жена ми) вратовръзка, жертвах малко от скритите си пари и си наех такси до летището. Там вече ме очакваше голямата сребърно-переста машина. Настаниха ме в бизнес класа и самочувствието ми качи още полезни коефициенти.
Самолетът набра скорост и бързо преодоля земното притегляне до надоблачно ниво. Стюардесата ми предложи чаша малцово уиски. Скоро, какво говоря, всъщност въобще не бях пил толкова елексирно питие. Сетих се, че се бях запътил на среща със Светия отец и че не трябва да лъхам на квартална кръчма. За миг си помислих дали да не поискам да ми сипят от уискито в пластмасовото шише от вода за после. Въздържах се от повторна доза и от желанието си да си поискам полагащото ми се от бизнес класата за след полета. Жалко, но се успокоих, че има и връщане, когато никой величаво значим няма да ме чака на нашето летище. Тогава…
На аерогарата в Рим ме посрещна също толкова достолепна личност, колкото беше и пратеникът, който ме посети у дома. Тук е моментът да споделя, че владея до някаква степен английски език, но със северозападно (говоря за у нас) произношение. Все пак бе достатъчно, за да ме разбират отсрещните събеседници. Покани ме в чакащата отпред лимузина. Леле, ми тя бе дълга колкото нашия автобус № 314, само че вътре имаше много по-малко седалки.
Пристигнахме до Апостолския дворец. Бях го виждал само на снимки, но неговото реално великолепие спря дъха ми. Внушително изглеждаше и охраната от швейцарски гвардейци в техните живописни униформи. Знаех за строгостта и лоялността в поведението им по време на изпълнение на дълга им и се бях подготвил за сериозна проверка. Доста по-сериозно непробиваем щит от нашите гранични летищни служители.
За мое учудване такава проверка не последва. Нали съм си малко професионално подозрителен, допуснах, че достатъчно добре са ме проучили. Не са открили никакво подозрително мое движение или изказване по повод отдавнашния атентат срещу друг папа. Учтиво бях поканен от придружаващия ме посрещач на аерогарата да заповядам в самия дворец. И аз, малко смутен, заповядах в разкошното преддверие. Започнахме едно дълго ходене през зали, украсени с безкрайно ценни картини от велики художници.