„Слънчева линия“ – трябва да удариш дъното, за да можеш да обичаш някого отново

Какво се случва на седмата година от брака. Как животът на една двойка се превръща в боксов ринг. И как войната между мъжа и жената може да бъде унищожителна, но и възпламеняваща. Яна Маринова и Петър Петров-Перо играят в постановката „Слънчева линия“ от Иван Вирипаев в „Червената къща“.

„Точно това трябва да се случи – да удариш дъното и да се сблъскаш със собственото си его, и с всичките измислици, и филми, в които си се вкарал – за да можеш наново да обичаш някого, с когото си във връзка вече седем години, както са нашите герои“, казва пред БТА Яна Маринова. 

„Комедия, в която се показва как може да бъде постигнат положителен резултат“ е подзаглавието на пиесата. И, ако това е комедия, в която се показва каквото и да било, ние сме в жанра на демонстрацията. В цялото това нещо героите непрекъснато търсят контакт с публиката, от който очакват разбиране и съпричастност. Публиката е насърчена да има мнение, а не просто да гледа сеира“, коментира пред БТА режисьорът Мартин Киселов.

„Това, което е заложил и самият Вирипаев, е, че има една тънка ирония. Затова нещата не са толкова трагични, когато ги чуеш. А през абсурда на иронията, с която си отговаряме един на друг, едновременно прозира комедията, но се усеща и дълбочината на проблема, и неговата болезненост, и това е целта, която искаме да прокараме към зрителите. През комедията те да си кажат „Боже, това е толкова смешно, но ми е неудобно да го гледам!“, казва пред БТА Петър Петров-Перо. Вирипаев по такъв начин е скрил светлината, че през цялото време да изглежда така, сякаш я няма – за да може накрая наистина да светне и да покаже, че път има, допълва той.

В екипа на „Слънчева линия“ са също композиторът Калин Николов, а сценографията е на Илияна Кънчева. Преводът е на Диана Конрад.

Режисьорът Мартин Киселов и актьорите Яна Маринова и Петър Петров-Перо пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за актьорския тандем, за „откриването“ на пиесата и темите в нея – за кризата в семейните отношения и тяхната трагично-комична същност, за живота като боксов ринг, за унищожителността на войната между мъжа и жената, и защо хората „трябва“ да се обичат, за играта с публиката и как би погледнал на пиесата Младен Киселов. 

Да започнем с това как бе събран сценичният тандем Яна Маринова и Петър Петров-Перо?

Яна Маринова: Перо е открил пиесата, която свързва с негова лична история. Той много е искал да работи с режисьора Мартин Киселов, а аз случайно в този момент се оказах в полезрението на Мартин. И извадих чиста проба късмет да поканят мен, защото всяка актриса би могла да бъде на моето място…

Петър Петров-Перо: Срещата с Яна Маринова е късметлийско стечение на обстоятелствата. За пиесата ми каза мой много близък приятел и колега – Любослав Неделчев. Прочетох я миналата година и я оставих да отлежи, и да порасне като идея. 

Открай време съм почитател на работата на Мартин Киселов, исках да играя с него и затова го поканих да режисира. Той пък хареса текста и, когато нещо трябва да се случи, то се случва – ние сме просто проводници…

Темата е и комична, и болезнена. Как се пази баланс в такъв случай?

Мартин Киселов: Ще отговоря, като вляза в езика на Вирипаев – ако приемем, че нещата не са на скала, а са в кръг, колкото по-страшно става в един момент, то отива в комичното. И обратното. Има моменти, в които двамата герои така хубаво изтрещяват, че човек се смее на глас.

Яна Маринова: Признавам си, че имаше моменти от репетицията, в които режисьорът ни казваше, че отиваме в драма, в която му идва да си пререже вените. А след това пък вървим по повърхността… Всъщност, този баланс се постига с много работа, с анализи, с проверката на времето и на репетиции, които продължиха близо три месеца.

Основното е да не играем представата за това какво се случва, когато една двойка се разделя или се кара. Да е достатъчно болезнено, както би била болезнена раздялата или разводът, и в същото време да не можеш да не се смееш отстрани.

Петър Петров-Перо: Хубавата комедия е един от най-трудните жанрове за постигане на сцената. Защото комедията за едни, е трагедия за други. За да се изведе качествено комедията, трябва да се мине през всички слоеве на текста. Балансът е трудно установим, но всичко е въпрос на опит и на практика – повтаряме, експериментираме… И двамата с Яна имаме тенденция към импровизация и освободено поведение.

Това, което е заложил и самият Вирипаев, е, че има една тънка ирония. Затова нещата не са толкова трагични, когато ги чуеш. А през абсурда на иронията, с която си отговаряме един на друг, едновременно прозира комедията, но се усеща и дълбочината на проблема, и неговата болезненост, и това е целта, която искаме да прокараме към зрителите. През комедията те да си кажат „Боже, това е толкова смешно, но ми е неудобно да го гледам!“.

Вирипаев представя една криза, която преминава като ураган на бойно поле, след това изгаря в любовен огън, а после – в река от безразличие. Запазен ли е този ритъм в спектакъла?

Яна Маринова: Точно това трябва да се случи – да удариш дъното и да се сблъскаш със собственото си его, и с всичките измислици и филми, в които си се вкарал – за да можеш наново да обичаш някого, с когото си във връзка вече седем години, както са нашите герои.

Мартин Киселов: Самата пиеса е фразирана от нас чрез музикално-цветови интермедии. Те са като рундовете на един боксов двубой.

Унищожителна ли е войната между мъжа и жената в „Слънчева линия“?

Яна Маринова: Войната е унищожителна и в същото време възраждаща и възпламеняваща – като феникс от пепелта. За себе си кръстих пиесата „Полша срещу Русия“, защото знам че Вирипаев е руснак, който се е скрил от системата (Иван Вирипаев е драматург, театрален и филмов режисьор, преподавател, продуцент, актьор, роден през 1974 г. в руския град Иркутск, където завършва режисура. Полски гражданин е от 2022 г., женен е за полякиня, ръководи проекта Teal House – бел. а.). Ако обобщим мисленето на типичния по-източен мъж, който се сблъсква с една по-европейско мислеща жена, с която трябва да има приятелство във връзката, това е неизбежен сблъсък и той е толкова смешен.

Петър Петров-Перо: Яна много добре го назова, но аз ще използвам други думи и това е необходимост от катарзис. Без катарзис нищо не може да просъществува и да се възроди с нови сили. Очевидно, има нещо в проклятието на седмата година на взаимоотношенията между двама души. Това е един много особен предел, който, ако бъде преминат, хората може и да разцъфнат…

Мартин Киселов: При ситуация, в която хората се обичат, любовта разчита на погледа на другия. Напоследък е модерна тази самовлюбена, нарцисова любов, но всъщност истинска любов има, когато те гледат други очи – заради които правиш каквото правиш и съответно зависиш от харесването на другия. Тогава неговото нагрубяване и изстудяване може да бъде унищожително. Ако останем в метафората на боксовия мач – имаме схватка за това да ме обичаш както аз искам да ме обичаш, схватка до смърт…

Има ли игра с публиката в това представление?

Мартин Киселов: Самият Вирипаев започва текста със „Слънчева линия – комедия, в която се показва как може да бъде постигнат положителен резултат“. Това е подзаглавието на пиесата. И, ако това е комедия, в която се показва каквото и да било, ние сме в жанра на демонстрацията. В цялото това нещо героите непрекъснато търсят контакт с публиката, от който очакват разбиране и съпричастност. Публиката е насърчена да има мнение, а не просто да гледа сеира…

Яна Маринова: Аз си пожелавам публиката да се разделя буквално на две страни – да има боксов мач. Искам да защитават мен, а другите – него, като е желателно 75% публиката да бъде на моя страна (Смее се – бел. а.).

Петър Петров-Перо: Това е един прекрасен експеримент. Аз не съм играл по такъв начин досега – с публика, която те заобикаля на 360 градуса. Ние използваме един много силен Брехтов принцип на комуникация с публиката, без пряко да я вкарваме като участник. По-скоро, зависим от нейното мнение и изискваме мнението ѝ. Предполагам, че това е много високо майсторство, защото е трудно. От друга страна, това е съвременен театър. Не можем да се правим, че публиката не съществува. Ние играем за нея.

Има ли слънчева линия на боксовия ринг?

Яна Маринова: Да, слънчевата линия е дори в имената на нашите герои – Солейлайн. Но тя е и във всеки един от нас. Просто виждаш две половини в един човек и като с лазер можеш да ги разрежеш. Едната половина я обичаш, а заради другата искаш да му извиеш врата…

Мартин Киселов: Най-тъмно е преди да изгрее слънцето. Не случайно 800 пъти в пиесата се повтаря, че часът е 5:00 сутринта. Ние не можем да сме жестоки към някой, който ни е безразличен. Различен ни е! И там е надеждата според мен.

Петър Петров-Перо: Вирипаев по такъв начин е скрил светлината, че през цялото време да изглежда така, сякаш я няма – за да може накрая наистина да светне и да покаже, че път има…

Намерихте ли за себе си отговор на въпроса защо хората трябва да се обичат?

Яна Маринова: Аз за себе си смятам, че откакто съм се родила знам защо трябва да обичам. През тази пиеса намерих отговор защо като жена не съм била разбирана във връзки и в приятелства…

Няма любов при хора, които не могат да се напаснат, които са се събрали просто заради някаква химия…

Петър Петров-Перо: Няма да отричам, че този текст много ми помогна на мен лично да преосмисля някои неща. Аз имам прекрасния късмет текстовете, с които се сблъсквам, да имат пряко отношение към различни периоди в моя живот.

Целият процес беше един миникатарзис за мен самия – който ме караше да преоткривам и собствените си грешки, нещата, които съм изпуснал или не съм забелязал в партньора ми. Затова се надявам да ме направи по-добър в любовта.

Мартин Киселов:  Ние искаме да се видим в очите на някой друг. Хората трябва да се отдадат на любовта, когато им се случва, и да пробият своята самодостатъчност. Защото има хора, които ще предпочетат да останат вкъщи пред това да излязат и да срещнат някого. И междувременно се оплакват онлайн как не срещат никого…

Г-н Киселов, как би погледнал режисьорски баща Ви – Младен Кииселов, на тази пиеса?

Мартин Киселов: Точно преди да падне завесата на пандемията, имаше план да се докара неговото последно представление – „Кой се страхува от Вирджиния Улф“. То беше поставено в Естония, беше играно над триста пъти. Това е пиеса в много подобен ключ…

Баща ми не доживя да види нещо, което аз съм правил. Просто така се разпредели живота… Гледал е мои кинонеща, но не и театрални. С времето започнах да се отдалечавам от тази въпрос, защото най-гадното, което може да се докара, е някакво сравнение, в което човек да се запита „Какво би казал майсторът?“. А той е изключителен майстор и веднага ще види дефекти на 1500 места.

Той имаше едно страхотно настояване – да е живо това, което се случва, каквото и да се случва! От тази гледна точка, ръчкам актьорите и ги карам въпросите да звучат истински, да пронизват другия като с шпага. Мисля, че в тези моменти едно облаче, там горе, е малко по-светло и може би правим нещо както трябва…

Но с такава голяма фигура сянката е много мощна. От друга страна, изкуството е и индивидуално нещо. В този смисъл, аз правя театър – не за да се сравнявам с Младен Киселов. Но дано да му харесва…

Източник: БТА