Среща-разговор с емблематичните журналисти и разказвачи Георги Милков и Георги Тошев в Добрич

На 2 декември /вторник/, от 17.30 ч., в Регионана библиотека „Дора Габе“ ще се проведе среща-разговор с емблематичните журналисти и разказвачи Георги Милков и Георги Тошев. Събитието включва представяне на две нови книги на издателство „Книгомания“ – „Носорог в банята и още нови истории от ръчния багаж“ на Георги Милков и „Тишина от думи“ на Георги Тошев заедно с неговия документален филм „Катя и Слона. Техният Пловдив“.

Вход свободен. Книгите ще могат да бъдат закупени на място. Ще имате възможност да получите и личен автограф от авторите.
За книгата „Носорог в банята и още нови истории от ръчния багаж“ на Георги Милков
Познавах човек, който по време на пандемията се бе приютил и живял сам в изгорялата катедрала „Нотр Дам дьо Пари“. Но не измислен герой като Квазимодо, а реален – от плът и кръв. Преди да почине, той ми довери, че е оставил таен знак някъде в недрата на храма и сега ще трябва да го търся по примера на Виктор Юго.
Из прерията на Северна Дакота, където освен кукуруз, бизони и тук-там някоя ядрена установка друго не се намира, разнасях с пикап гюмове със семе от бик в течен азот и едно безжизнено каубойско тяло.
В Люксембург се наложи да пия шампанско от ранни зори, макар да помня онази крилата фраза, че сутрин шампанско пият или аристократите, или дегенератите. А аз определено нямам княжеско потекло.
Накрая един слънчев ден в Ботсвана, когато тъкмо си бях намазал лицето с пяна и се готвех да се бръсна, пред мен се появи в цялата си пищност огромен носорог…
Най-уникалните места на света са там, където спокойно можеш да бъдеш сигурен, че всичко ще се обърка още от самото начало. А „Носорог в банята и още нови истории от ръчния багаж“ е книга точно за тези вироглави изненади, които подгряват водата в иначе хладната къпалня на живота.

За автора:
Георги Милков е роден на 8 март 1973 г. във Видин. Завършва СУ „Св. Климент Охридски“. През 1994 г. още като студент във Факултета по журналистика и масови комуникации започва работа във вестник „24 часа“. Първото му пътуване до Близкия изток е още през 1995 г. – първо в Израел, а след това в Ирак. През 2000 г. заминава като специален пратеник в Либия заради случая с българските медицински сестри, обвинени за заразяването на повече от 400 деца с вируса на СПИН. Работи по казуса до самия му край през 2007 г. Междувременно е военен кореспондент в Афганистан по време на офанзивата срещу талибаните (2001) и в Ирак (2003–2004).
През годините отразява и изследва различни регионални конфликти, включително и на Корейския полуостров. През 2013 г. участва в риалити формата „Африка: Звездите сигурно са полудели“, който се снима в Замбия и Ботсвана. Освен по работа Георги Милков е пропътувал хиляди километри из Азия, Африка и Латинска Америка като запален пътешественик.

За книгата „Тишина от думи“ на Георги Тошев
Авторът на новата книга „Тишина от думи“ (Книгомания) Георги Тошев е бил близо до Катя Паскалева. На сцената – играли са заедно в пиеса, но и в живота. Получил е от нея като подарък едно изречение, което винаги носи със себе си. А след смъртта ѝ – няколко кашона със снимки и бележките, които тя пише в болницата, когато болестта вече е отнела гласа ѝ. Какво иска да ни каже голямата актриса в тези бележки, когато вече се сбогува с живота си? В тази книга Георги Тошев свидетелства за един живот, за който много неща не знаем.

Георги Тошев:
Някои хора влизат в живота ти като роля, която си очаквал цял живот.
Катя Паскалева беше такава – присъствие от друго измерение, жена с много гласове,
актриса, която отказваше да играе живота си по предварителен сценарий.
Тази книга не е биография.
Тя е следа.
Следа от глас, който още шепне. От тишина, която се е превърнала в най-
дълбоката реплика. Разказ за срещите, които никога не са били случайни. За ролите, които са по-истински от самия живот. За пукнатините, през които влиза светлината – и през които се измъква душата.
Катя не изчезна. Просто смени сцена.

Веселина Седларска, редактор:
Тя се качва на сцената на 7 години, за да изиграе ролята на момче. Провалих премиерата, спомня си. Катя Паскалева връща този свой дълг двадесет години по-късно, като изиграва ролята на млада жена, чийто баща се опитва да превърне в мъж така, че всеки зрител се чувства обогатен с образа на Мария от „Козият рог“. В живота на Катя Паскалева има божествено наказание – голяма дарба, която няма да улучи нито времето, нито мястото, нито собственото ѝ примирение. Всичко в нейния живот ме кара да се питам защо големият талант се дава на едно място, а голямото самочувствие на друго? Само че – щяхме ли да я помним и обичаме, ако на нея се беше паднало самочувствието?
В новата книга авторът Георги Тошев включва бележки, записки и фотографии от личния архив на актрисата, които се публикуват за първи път.

За документалния филм „Катя и Слона. Техният Пловдив“
Филмът на журналиста Георги Тошев е осъществен с подкрепата на община Пловдив и е посветен на 80-години от рождението на Катя Паскалева и 90 години от рождението на художника Георги Божилов – Слона. Лентата разказва за тяхната бурна любов на фона на културния подем на групата художници и актьори в края на 60-те – началото на 70-те години в гр. Пловдив.

За Катя Паскалева
Странница, скитница, актриса или жена с тайни? Катя Паскалева e една от енигмите на българското кино и театър.
„Козият рог“ (1972 г.) – шедьовърът на Методи Андонов, създаден по „Диви
разкази” на Хайтов и считан от мнозина за едно от върховите постижения на българското кино – изстрелва Катя на върха и носи за нея и за страната ни наред с другите отличия и
Награда за женска роля в Панама през 1972 и Награда „Фемина“ за най-добра актриса в Брюксел през 1973.
Участвала в над 50 български и чужди, тя остава позната именно предимно като Мария, както и с ролите ѝ на Стефка във „Вилна зона” (1975 г.) и на Тана „Матриархат” (1977 г.), а бурният ѝ нрав продължава да буди въображението.
По ирония на съдбата героинята Найме от първия ѝ филм „Краят на песента” е безмълвна, а така приключва и животът на Паскалева – като губи най-ценното за една актриса: гласа си. Въпреки това тя остава в паметта на познати и почитатели като човек, който само с присъствието си размества пластове.

Откъс от книгата „Тишина от думи“
Монолог на една сгъната артистка
Не знам как да започна.
Естествено трябва да започна с НО:
Какво обичам?
Обичам нещата, които обичах.
(Дявол да го вземе –
остарях!)
НО! Не е ли по-хубаво да си прочета глупостите приживе?
Ха-ха!
Защо получих ужас от голямата сцена?
От фалш!
От невъзможността да бъде смислено моето присъствие
там.
Всеки гледа да бъде забелязан от публиката, измъчва се,
представя се сам за себе си и не забелязва, че до него има
човек, който все пак диша и се поти…

вторник 21, януари 1992 г.

ххх

Вълните
Времето се движи по-бавно, когато си на морето. Или може би
по-меко. Катя е там за снимките на „Голямата победа“. Златни
пясъци. Море, което прилича на спомен. Вълните са вълнение. Тя
работи. Носи със себе си глиненото гърне – същото, в което
някога баща ù свари гълъба. Тежестта на спомена не я плаши. Тя
го носи така, както някой би носил малка икона – тиха, но силна.
Методи Андонов отново я вижда. Не я познава веднага. Изглежда
променена – лека, почти несъществуваща. По-слаба, отколкото
я помни. По-далечна. Вече не се съмнява нито за миг: тя е!
Не ù казва много. Не ù дава проби. Само я гледа – и разбира. Тя също
разбира. И скача. Без план. Без условие.
„Сега“ – единствената дума, която имат обща. Вече няма никакви
съмнения, че Катя ще получи ролята на Мария в „Козият рог“. Не
заради амбиция. Не заради кастинг. А защото съдбата понякога
е един мълчалив поглед на плажа.

ххх

„Козият рог“ и другите маски
„Козият рог“ — мит, роля, която ù се залепя за лицето, но тя иска
да бъде и друго. Ролята като съдба. И как актрисата понякога из-
чезва в образа си.
Не играеш, когато боли. Тогава просто си. И ако камерата е
достатъчно търпелива – ще те хване.
– Катя Паскалева, интервю от 1973 г.

Казват ù: „Ти си Мария от „Козият рог“. Никой не може да го направи така. Ти си тази жена. Ти си тая ярост. Ти си онова мълчание.“
Катя само кимва. Не отговаря. Научила се е, че не можеш да се
биеш с мит. Но понякога шепне на себе си:
Аз не съм рогът. Аз съм това, което остава след звука.

Филмът е събитие. Хората я разпознават по улиците. Мълчат,
когато я видят. Или ù казват: „Ти си тая, дето уби…“ А тя е вече
в друга роля, на сцената някъде в провинцията, опитва се да бъде
Нина от „Чайка“ в Пазарджик… Но всички помнят Мария.

Събитието е част от инициативата Литературни пространства – ДобриЧете, в рамките на проект „Добруджа – културен компас: традиция, съвременност и общност“ по процедура чрез директно предоставяне на средства с рег. № BG-RRP-11.021 „Схема за безвъзмездна помощ „Ново поколение местни политики за култура за големи общини“, финансирана в рамките на Компонент 11„Социално включване“, Инвестиция С11.I6: Развитие на културните и творчески сектори на Механизъм за възстановяване и устойчивост на ЕС.