22.05.2024 | 7:51

ТОВА, КОЕТО Е НАД НОТИТЕ

Маестро ГРИГОР ПАЛИКАРОВ, снимка: Държавна опера Варна

Маестро ГРИГОР ПАЛИКАРОВ Grigor Palikarov пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за 150-годишнината от създаването на Верди Реквием; структурата, посланието и драматургичното изграждане на творбата от диригента; проблемите, ансамбловото звучене и постигането на внушения в репетиционния цикъл; дирижирането като свещенодействие и магията, която се случва над нотите

Верди Реквием – 26 април 2024, 19.00, Държавна опера Варна, XXIII Великденски музикален фестивал

Маестро Паликаров, от цикъла „Петите симфонии“ – и не само от него, познаваме пристрастието Ви към мащабните и отличаващи се със своя специфика произведения. Реквиемът на Джузепе Верди е точно такова произведение, затова предполагам, че неговите жанрови различия от каноническата заупокойна меса са поне един от мотивите, за да го представите във Великденския музикален фестивал…

– Присъствието на жанра Реквием в навечерието на Великденските празници вече стана своеобразна традиция в България. Затова и нашата идея беше да представим творбата непосредствено преди Великден, но поради съвпадението на празници и многото почивни дни, които биха нарушили репетиционния процес, се наложи да изместим концерта по-рано. В този контекст няма изненада, че именно Реквием от Джузепе Верди се появява в дните преди празника.

Интересна е историята покрай създаването на произведението. През 1868 г., след смъртта на Джоакино Росини, Верди предлага на група италиански композитори заедно да напишат в негова памет голяма траурна меса. Идеята се осъществява, но не получава желания отзвук и затова няколко години по-късно Верди сам композира своя крупен опус (вече по друг повод) и той се превръща в шедьовър, който е своеобразен крайъгълен камък за почти всеки диригент в някакъв етап от творческия му път. През тази година се навършват и точно 150 години от премиерата на творбата. Ние обикновено честваме годишнини от рождението или смъртта на композиторите, но смятам, че е хубаво да се отбележи подобаващо и кръглата 150-годишнина от първото прозвучаване на този знаков в световната музикална съкровищница Реквием. Това беше и още една сериозна причина да предложа да включим произведението в тазгодишния Великденски фестивал.

– Както е известно, Верди е написал своя Реквием, подтикнат и от смъртта на писателя Алесандро Манцони, чието патриотично творчество той високо е ценял.

– Всъщност цялото творчество на Верди излъчва патриотични внушения. Любопитно е, че Верди е обвиняван (съвсем несправедливо, според мен) за прекалено оперното звучене на своята траурна меса. Но все пак Верди е композитор, който умее да борави с гласовете (било то солистични или хорови) по един великолепен начин – нещо, което се открива в цялото му оперно творчество, и това е пълнокръвно въплътено и в Реквиема, така че тук може да се говори по-скоро за достойнства, отколкото за недостатъци.

– Кой е най-драматичният момент в произведението? И въобще как изграждате този дълбок драматизъм, заложен от композитора с голям хор, всъщност два хора, пълен симфоничен оркестър и четирима солисти?

– Необходими са ни два хора (на операта и „Морски звуци“), защото вече навсякъде в България съставите на хоровете са толкова свити, че е трудно само със силите на един хор да бъде постигнато мащабното звучене, което авторът е търсил (да не говорим за разделянето на осемгласния хор в „Санктус“. Що се отнася до най-драматичния момент – със сигурност за всеки, който е слушал поне веднъж Верди Реквием, това е „Dies Irae“ – Денят на гнева или Денят на Страшния съд. Темата на тази част се повтаря няколко пъти в рамките на творбата и създава тематични връзки през разстояние, изключително важни за драматургията на пиесата.

Като говорим за драматургия, Верди е доказал високото си майсторство при цялостното изграждане на своите творби както в оперното си творчество, така и в Реквиема. В рамките на по-малко от час и половина той ни води от гневен протест, дълбоко страдание, надежда за свобода и боязън от Страшния съд до преклонение пред силата на човешкия дух и умиротворение. Трудността за диригента се състои именно в драматургичното изграждане на творбата, защото гласовете сами по себе си, колкото и да са прекрасни, както и оркестърът, колкото и да е внушителен, няма да постигнат нищо, ако не са подчинени на единната идея, която започва от първия и завършва с последния тон на творбата.

– Какво изисквате от всички изпълнители – оркестъра, хора и солистите, за да получите необходимия баланс между тях?

– Солистичният състав – Йоана Железчева, Michaela Berova Михаела Берова, Валерий Георгиев и Deyan Vatchkov Деян Вачков – ми беше предложен от ръководството на Държавна опера Варна / State Opera Varna и аз го приех с удоволствие. Сред солистите има дебютанти, но вярвам, че те ще се справят на високо ниво с творческите си задачи, доказали са се в не едно и две оперни заглавия до момента. Всъщност Верди е писал Реквиема малко след „Аида“, така че първите изпълнители в главните роли на „Аида“ са участвали и в премиерата на Реквиема. Това е исторически факт. В нашия случай аз се надявам дебютантите да вложат много старание в предварителната си подготовка. Качествата на гласа сами по себе си са необходима предпоставка, но ансамбловото звучене и комбинирането на гласовете всъщност е по-сложната задача. Надявам се, че ние ще успеем да постигнем точно това.

– Има ли части или фрагменти, които се получават по-трудно и защо? От какво зависи преодоляването на проблемните места в стремежа към едно синхронно звучене?

– Всяка творба предлага различни предизвикателства и работата на диригента е да ги предвиди още преди да е започнал репетиционният процес, да ликвидира така да се каже проблемите още в самото начало. Същността на репетиционния цикъл не е да решава проблеми, а да постига внушения. За да се случи това, би следвало повечето проблеми да са решени предварително, за да може оттам нататък да се надгражда. Образно казано, от диригента не се изисква само „да събере“ една творба, за да прозвучи тя „заедно“ на концерта. Това не може да бъде критерий, нито да бъде наречено постижение и аз лично не бих си позволил да се огранича в такива рамки.

– А какво изпълнение би удовлетворило взискателния маестро Григор Паликаров?

– Такова, което всеки ще запомни. Такова, след което всеки ще излезе емоционално разтърсен, защото творбата го носи в себе си. Задачата на интерпретатора е да покаже нейния потенциал така, че тя да постигне своето максимално внушение. Ако се получи, а то винаги се усеща и в реакциите на публиката, няма нищо по-удовлетворяващо за един артист.

– Професията на диригента граничи с магически ритуал, в който жрецът свещенодейства на диригентския пулт, докато подчинява на волята си оркестъра и солистите, без да забравяме публиката. Каква е жреческата Ви тайна, маестро Паликаров?

– Още Николай Римски-Корсаков е казал, че дирижирането е „тъмно дело“ (засмива се). Наистина има една идея необяснимост в това как движенията на едни ръце във въздуха могат да пораждат и да променят звуците, описани в партитурата. Именно в това, което е над нотите и което ръцете и палката изграждат, точно там трябва да се случи магията. Оркестрантите казват, че диригентската палка не звучи, не произвежда звук, но всяко нейно трепване, ако то е адекватно, се отразява на звука отсреща. Именно тук се крие магията – в трепването на една пръчица, което може да промени цялата звукова картина. Важно е да кажа, че това „свещенодействие“, както Вие го определихте, не бива да бъде подчинено на някаква самоцелна себеизява, а единствено на максималното разкриване на творбата и нейните достойнства.

Виолета Тончева

ВЕРДИ РЕКВИЕМ

Диригент Григор Палиакров

Солисти: Йоана Железчева (сопран), Михаела Берова (мецосопран), Валерий Георгиев (тенор), Деян Вачков (бас)

Оркестър и хор на Държавна опера Варна, хор „Морски звуци“

26 април 2024, 19.00, Държавна опера Варна, XXIII Великденски музикален фестивал

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Verified by MonsterInsights