18.02.2025 | 5:32

Хърватско-българска антология на тема любовта

kolo-4-2022-naslovnica_large

Както се казва, „тежка артилерия“ има и в книжовността. ЛАДА ЖИГО ШПАНИЧ е една от представителките на уважаваната литературна критика в Хърватия. Изданието на Матица Хърватска – сп. „КОЛО“ – също. Ето, това списание и отделило респектиращо пространно място за обзорния анализ, написан от Лада Жиго Шпанич за антологията на Славянска академия „ЛЮБОВТА – солта на живота“. Детайлно са разгледани различните ракурси към темата, претворена от български и от хърватски автори: „Неразрушимата трансценденталност на любовта“; „Любовта като вяра и вярност ( в копнежа за заедност)“; „Любовта като сила на преображенията“; „Любовта като страх от изчезването ѝ“; „Любовта като непреодолим ребус“…

Много от българските и хърватските автори, включени в тази антология, ще открият имената си или цитати от свои стихове и ще се запознаят с критическите трактовки на именитата авторка. Този сериозен и професионален критически прочит на антологията „ЛЮБОВТА – солта на живота“, издадена от Славянска академия, още веднъж откроява задълбочените и дълголетни вече книжовни контакти между двата езика и литературите им.

„…Остава читателите да прочетат внимателно антологията – казва накрая на текста си авторката Лада Жиго Шпанич – защото стихотворенията са наистина стойностни и поетично опияняващи не само душата на отделния човек, но и душата на светската книжовност.“

Преди авторите и читателите да прочетат оценките на литературния наблюдател, нека да отправим нашата благодарност към Министерството на културата на Хърватия, към Фонд „Култура“ – Варна, както и към координатора на Славянска академия в Хърватия Енерика Бияч и медийния модератор там – Соня Зубович!

Елка Няголова

–––––––––––––––––––-

Лада Жиго Шпанич

Хърватско-българска антология на тема любовта

(Любовта – сол на живота, двуезична антология на български и хърватски писатели, съставена от: Енерика Бияч и Елка Няголова, Славянска академия, 2021)

Дългогодишнотоприятелство между двете страни, Хърватия и България, доведе до друга важна книга – поетичната антология „Любов – солта на живота„, представяща 22 български и 22 хърватски съвременни автори, всички двуезични, а темата, която ги свързва, сама по себе си е магически привлекателна – любовта. Тази красиво подготвена и рисувана антология е съставена от Енерика Бияч и Елка Няголова, като и двете са преводачи – стиховете са преведени от хърватски на български от Няголова, а Енерика Бияч и Ивана Приморац отговарят за превода на български поети на хърватски език.

Освен тази сочна поетична книга, която е много важна за настаняването на литературата ни в чужбина, нека си припомним и важната антология на „Ана Хорват облизващи сълзи“, в която тази неуморна писателка и антолог обедини многобройни хърватски автори, пяли за любовта, от Петър Прерадович до наши дни.

И докато Хорват цитира Овидий в началото на антологията Licking TearsLove is a kind of war (което ще се докаже с множество стихотворения в хърватско-българската антология, в която съществата не успяват да се обединят в идеализирана), Елка Няголова във въведението празнува светлината на любовта, като водач на всеки човек в тъмнина, а освен всичко друго пише: Защото влюбването е валс от боси крака в небесната коприва. Но любов! О, пеенето е със славея. Това е загубена кауза. За славея… И точно както всеки славей пее или плаче на собствения си глас – въпреки тръна на роза, така и поетите в тази книга пеят или плачат, но всеки от тях осветява думата ЛЮБОВ със собствения си светилник. Важно е да не си на тъмно, нали? Без любов е тъмно.

В тази антология любовта ще придобие всичките си форми и излъчвания, така че ще срещнем лирична, възторжена любов, която се къпе в митична пяна, тъжна, самотна, елегична любов, загубила своята половина, Божията или трансцендентна любов, универсалната човешка любов, която е наша храна в тъмните тунели на цивилизацията, постижимата, сетивна любов, недостижимия идеал на любовта…

Първото нещо, което читателят забелязва, са добре написани стихове от зрели автори, от различни стилове, както подобава на антология, така че ще се натъкнем на лирични, дори сантиментални стихотворения с пеещи атрибути на природата (което често засяга любовта), екзистенциални, енигматични стихотворения, изпълнени със страх от тъмнината и жажда за светлина, религиозни песни, саркастични стихотворения за любов, която не е възможна, баладични стихотворения за отминала любов и т.н. Нека се опитаме да разделим стиховете на различни същности на любовта, макар и в почти всяка песен различни, дори крайните състояния на душата се преплитат и вихрят. Но трябва да създадем някакъв преглед… Все пак ще имаме основание да споменем всеки поет, защото всеки наистина го заслужава.


Неразрушимата трансцендентност на любовта

Валентина Радинска, Ангелина Бакалова и Боян Ангелов ще търсят любовта в силата, любовта и лъчението на Бог, който е вечният щит на нашите емоции.

Георги Венин оптимистично ще издигне любовта до пиедестал в поемата „It Love“ – трансцендентността на любовта е за него върховната ИстинаПътят към Живота. Поетът довършва стихотворението: И аз ви пиша предварително: / / През целия си живот не завършвам точката… / Ти си бризът, който тече през Божия храм – / и аз съм само езикът на твоята камбана.

Стела Костова пише трогателно стихотворение „Майка“, за безусловната любов.

Започва стихотворението на Ърнест Фишър „Как произнасям името ти“ (посветено на Аника): Как произнасям Твоето име завинаги /вече не е като речта на стягащи спомениили нещо уязвимо, което все още мога да докосна; онзи ентусиазъм /когато очите са затворени и всяка дума обмислена/ от все сърце поздравява Твоето благородство. Тук любовта е преоткриване на една отминала и възможна духовна принадлежност, същност, която не умира.

Давор Шалат в поемата „Вашите думи правят сняг“ романтично описва любовта, която трябва да бъде грабната като слънцето и преобърната планината. Любовта е пейзаж в метаморфози, който в крайна сметка осветява Вселената.

Пламен Панчев в песента „Впечатление от морето“ пленително жадува за любов под различни форми, иска да разтопи всичко като пяна, да запази всяка любовна гънка и със силно любовно напрежение да удължи съществуването на любимо същество.


Любовта като вяра и вярност (желание за общение)

Ивайло Балабанов в поемата „Одисей“ ще възвеличи трудолюбивата митична жена, ще й благодари за сенчестото й присъствие под слънцето и за всичките й мисии, а песента ще завърши със стиха: А който няма Пенелопа – не може да бъде Одисей.

Иван Есенски в поемата „Večernje fotografije“ ще предизвика рядка форма на любов в поезията – любовта на две същества, прекарали живота си, които са се подхлъзнали в обща рутина, т.е. семейна любов с дълбоки корени и „падаща“ сладка романтика.

Сашо Серафимов в поемата „Прича“ романтично пее два подвижни камъка и всичко, което единият прави за другия, за да не се изгубят, т.е. посвещава стиховете на вярна любов, желание за жертвено единение.

Станка Шопова в стихотворение без име предизвиква любовта на Ариел като небесна музика и тайни струни, т.е. като муза, която се появява толкова рядко в този живот.

Енерика Бияч в хуманната и космополитна поема „Отвори пътя“ също извиква благодатта на любовта, силата на нейната прегръдка, нейната всезнаеща, в която само тя отваря правилния път за нас. Последната строфа завършва с текста: Прегърни ни любов, ти/която беше измита до ръба /лицето ти се изгуби – върни се/ на хората. Към нашата земна градинаПрегърнете ни с любов / лице в лице / за да разпознаем себе си в себе си.

Ljerka Car Matutinović песента „Лицето ми в ръцете ти“ започва: … лицето ми в ръцете си сближаваш устните си / и го целуваш, сякаш е от надолу, сякаш е порцелан / който може да се счупи и да избухне на множество / парчета, които след това ще съберем заедно… Лицата тогава подхождат по-нежно и опияняващо – тук любовта е опит да се достигне сетивното съвършенство.

Соня Зубович в поемата „Ние двамата“ разглежда любовта като обет, съвместно пътуване през всички красиви и грозни пейзажи като символи на красотата и злото, оставайки в единство, въпреки всичко заобикалящо.

В поемата „Писма“ Андриана Шкунца предизвиква любовта като писане на писма, които приемат различна форма през есента, лятото, зимата… Но буквите са разпръснати из стаята като светулкиСтъклена нишкаЛенталампи по пътя от теб към мен.

Драго Штамбук в римуваната поема „Черна вълна“ енергично призовава любовта, придавайки й различни форми, с които да се идентифицира, и завършва стихотворението със строфа: Искам да бъда твоята сянка / Искам да бъда цялата ти плитчина. / Аз ще бъда твой ученик / Аз ще бъда сребърният съд.

В стихотворението „Пожелай си нещо“ Борбен Владович също призовава любовта да бъде адресирана към него, натъжена от нейното игнориране, предлагайки всичко възможно, така че песента свършва: Ще направя останалата част от пътуването огън на височината на вашето униние / да го запалите, когато предлагате искра дори и да искате да бъдете само наблюдател горелка.

Томислав Домович в стихотворението „Когато остарея“ изброява, че нищо няма да го тревожи в живота, нито бедността, нито войните, нито дъщерите и внуците, които ще забравят да го посетят… и песента свършва: Само две неща ще ми тежат / Аз ли съм тази сутрин, и това е зимен ден, / разлях ли зърната на балкона на врабчетата / И може ли любовта ми да ме обръсне / Вратовръзка / Да отида както подобава на същество, което не знаеше нищо / Просто любовта знаеше.


Любовта като сила на преображението

Лалка Павлова, от друга страна, в поемата „Химн“ от първо лице празнува еманципираната разностранна жена, нейната магия и сила да носи и земята, и небето и да създава нов живот в детски вик.

Ирена Панкева ще разсъждава, подобно на други поети, върху тектоничната драма на нашия свят в поемата „Пороят“, в която се подреждат библейските апокалиптични образи на порои, рояци скакалци, кървави и мръсни порои, тъмнина и опустошение, така че накрая само Любовта може да спаси света.

Елка Няголова ще се обърне към Любовта като спасител в свят на отровни усмивки, ще помоли тази сила да я изтръгне като дърво, което е изникнало на безплодна земя и да я поведе отвъд порочната реалност.

Еротичната любовна игра ще бъде изобразена по ироничен начин от Маргарита Петкова в песента „Wienerweiss“, в която мъж е актьор в монолози, низши любовни сцени на леглото, докато жената е залата, от която очаква (като всеки актьор) / френетични аплодисменти. / Или възклицания. / В зависимост от изстрела.

Марияна Хуза в поемата „Закле се“ нарича любовта жизнена потребност, тя преминава през метаморфозите на природата, за да излезе на слънце през водата, с Божието благословение да остане постоянна човешка светлина.

Милена Белчева описва бурния дисбаланс на своето същество в поемата „Баланс“, но песента завършва оптимистично: Днес отново се усмихвам, обичам и се чувствам младаЖивотът е лодка. И го направи гребло!

Крешимир Багич в интересна поема без заглавие повтаря първите стихове в строфи лесно се стига до 58, а по пътя описва различни форми на пътуване, всички със странни преки пътища, за да завърши: но ти пристигна с мен /и не си дъб/, но пристигна с мен/ главният път… и песента завършва с пеенето й като всемогъщата топла вълна, на която се предава.

В стихотворението „Суперизповед“ Майер Кушенич Герек поетичен субект намира любов в лабиринта от коридори в университета, така че тъжната песен свършва: Знаех, че ще те намеря веднъж / В лабиринта на тези коридори / В писъка на собственото си сърце, // Като удвоена стойност, / Като роза от века / И никога повече / И върви след аромата му / В мир … Накрая любовта възкръснала в една жена тази, която умряла млада.

Песента „Bjelina, U njoj ordinary dandelions“ на Ирена Матияшевич идентифицира любовта и болката, какво не е било и какво би могло да бъде, затова пее: Говорихме на езика на бобрите, /горски невестулки и крадци на коне, които обичат да яздят / Затова крадат коне, да ги качват и да ги оставят / Да вземем всичко от всички / От войната вероятно сме понесли болка и сме я извадили като любов.

Впечатляващата „Любовна песен“ на Мирко Чурич започва с меланхолична картина на нощен, отчужден мръсен град, и продължава с любовни спомени, които са възродили града – любовта всъщност трае отзад напред.


Любовта е като страха от изчезване.

Левена Филчева в стихотворението „Чудеса“ ще опише всички нас с красиви метафори като удавници хора, вкопчени в хартиените лодки на душите ни, които отиват в дълбините с думи, а думите изобщо не са на колене. В носталгичното си стихотворение той ще ни напомни, че имаме повече любов към мъртвите, отколкото към живите: И сме влюбени до смърт в душите си. Корабите са направени от хартия.

Надя Попова в поемата „Ненаучна“ описва тийнейджърската любов, че животът се е разтворил в разочарование и осъзнаването, че любовта е ентусиазъм, който е невъзможно да се поддържа, който трябва да мине с времето.

Любовта е кислород, т.е. дишане за Ники Комедвенска, която в песента „Дишай“ се обръща към Любовта, моли я да диша в претоварен и неразумен свят, да преодолее ужасните съмнения и отклонения чрез дишане.

Песента „Dress for Dreams“ на богинята Бъркан описва разпадането на една мечтана рокля, която от романтичната красива тъкан, с която танцувал валсът, се превръща в обикновен парцал, предавайки по този начин разпадането на любовната илюзия.

В поемата „Удавени“ Диана Буразер (или поетична тема) поставя радостта в контейнер, така че тя се съблича от страх от отлив, заобиколена от мехурчета красота и смърт, от страх, че все още ще се удави – любовта по този начин е изобразена като страх от изчезването й.

Дуня Детони Дуймич в песента „Любов“ олицетворява любовта, така че Любовта седи пред кучешката къща /Здрач в очите й /носталгия в настака че вече не вървим заедноно всеки е цар в собствения си сюжет. Любовта е като мираж, фантазия, така че тази песен сваля класическия жалък венец от любовта.

Евелина Рудан в поемата „Пътепис“ копнее улицата, през която минава, да се превърне в нея (минавам през твоята улица всеки ден /мисля, че ще се смили на пътя в две и половина/в три и половина, в пет и половина, в девет и половина… Но безмилостната улица се превръща в птица, змия, дракон… Тя моли улицата да я заведе в сградата му, в апартамента на стаята… Драконът я отвежда, но й дава да разбере, че срещата няма да е възможна.

Божица Йелушич в поемата „По протежението на Ламанша с диви патици“ описва любов, която непременно ще изчезне в своята бледа, стара прозаична и смърт: О, душа, която обичаше само трудни задачи! / Сега умореният мозък играе със стилна фигура. / В стара роба, гледайки дивите патици, / Стоим до канала, надупчени с бора. Песента завършва с угасването на живота, осъзнаването, че любовта и смъртта са едновременни същности.


Любовта като непроходим ребус

Георги Ангелов пее, че е по-добре любовта безшумно да бъде моя, защото любовникът е поданик и роб в измислено и временно състояние. Завършва многостранното си стихотворение с текстове: единият самотен кран над снега / към другия, изгрява назад.

Росица Кунева в поемата „Фея“ извиква магическото изчезване на любовта, паметта, която се превръща в хербарий и любовта, оставяйки след себе си непроходим лабиринт.

Иван Бабич в стихотворението „Възел“ описва в първо лице как е дал живот, обвързан с друго същество, вързано на възел, но този възел е непознаваем, пълен с всички емоции и е невъзможно да се разплете (дали възелът е съюзник или превръзка на очакванията), т.е. любовта винаги остава тайна.

Борис Домагой Билетич в стихотворението „(Не) иска песен“ извиква нещастен любовник, който пее жена (която не е достигната от песен) като забавен корабокрушенец, така че в средата на песента ще каже: Какво казва / на този, който (не) иска песен / докато салът едва / все още го държи в адското открито море?

В стихотворението „Редакторът на съмненията“ Лана Деркач изважда от гръбнака на скъпа снежинка, която се разпада на мъх с енигматичния си стил, и ги събира, като говори в шантав редактор на съмнение /в солдат, който от нощта/ прави стратегически режийни разноски/ в откачен военен многоъгълник/ вместо птица. Любовта тук, заради изключителната си игрива метафора, остава неразгадаема тайна.

Луко Палетак въздига римата в поемата „Времето на любовта“, задълбочавайки със завързан стих меланхолията, която отвлича сенките на влюбените в убежището на смъртта… Стихотворението започва със строфа: Щеше да е толкова ужасно да се целунеш, ако не беше /целунало вече толкова много, в тъмните кръгове на твоитеот рози не се беше промъкнало/откъде започваме сякаш нищо преди/или след това нямаше да се случи, освен нямота/разрухата, над която стоят само звездите.

Така че, както винаги е била в любовната поезия (дори в хърватската антология на Ана Хорват „Licking Tears„), любовта е най-голямото вдъхновение за поета, когато изчезне, когато въпросите се роят около нея и отговорите изчезват. Любовта е измамна като самия живот, променяща се лица, от придворното към самотното, от радостното към мрачното и рядко остава романтична и доброжелателна до края. Затова любовните песни с щастлив край също са рядкост.

С тази презентация поетичната антология „Любовта – солта на живота“ е просто принципи. Остава на читателите да я прочетат внимателно, защото стиховете са наистина ценни и поетични опияняващи, не само за душата на индивида, но и за душата на световната литература.

Сп. „КОLO“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Verified by MonsterInsights