Изложба „Атанас Пацев. Портрети и автопортрети“ в Художествена галерия „Дечко Узунов“

ПРОГРАМА „ПОКОЛЕНИЯ“
АТАНАС ПАЦЕВ. ПОРТРЕТИ И АВТОПОРТРЕТИ
100 години от рождението на художника
юни – септември 2026
Откриване: 2 юни, 18.00 ч.

адрес: бул. „Драган Цанков“ № 24, жк Изгрев, София, п.к. 1113
работно време на галерията: сряда – неделя: 11.00–19.00

Изложбата „Атанас Пацев. Портрети и автопортрети“ е част от програма „Поколения“
на Художествена галерия „Дечко Узунов“, филиал на Софийска градска художествена
галерия, която има за цел да популяризира живота, творчеството и преподавателската
дейност на Дечко Узунов. През 2026 се навършват 100 години от рождението на Атанас
Пацев (1926–1999), който постъпва в Художествената академия през съдбовната есен на
1944 г. в класа на проф. Илия Петров, но избира да учи и се дипломира при проф. Дечко
Узунов. По този повод Софийска градска художествена галерия представя експозиция с
творби на художника, създадени в периода на 70-те и 80-те години на ХХ век, част от
колекцията на галерията.
За Пацев човекът отвъд статива е възможност за единение, или както сам пише: При
портретуването даваш и вземаш, разбираш неща от своя модел и от себе си, от онова
общо, към което принадлежите. Софийска градска художествена галерия притежава
едни от най-значимите негови портрети, които включват: Златю Бояджиев, художника,
от когото се е учил; маргинализирани творци като Кирил Петров, Васил Бараков, Петър
Младенов; заклеймените за книгата „Люти чушки“ Радой Ралин и Борис Димовски;
студенти от Художествената академия, с които взаимно претеглят своите мисли,
безпокойства и усещания за света и изкуството.

Борис Димовски и Радой Ралин, 1977, маслени бои, туш върху хартия

В експозицията са включени два двойни автопортрета, представящи непрекъснато
питащия се и колебаещ се свръхчувствителен дух на художника; той като екстатично
рисуващия човек; разтърсвания от съмнения Пацев, споделящ към своя маслен
автопортрет:
Бялата е страшна боя. Тя прави цветовете сиви, умъртвява ги, но може да ги обобщи,
да ги уплътни. И ето в този портрет с израз на уплаха, с недоверие към себе си, с
осъзната немощ, върху издълженото парче платно има нещо цялостно. Той е пак
разхвърлян, като всичко у мен. Но тази разхвърляност е с обща тъкан. Една единна
разхвърляност. Бежови и зелени, те дават едно отчаяние. Да, има отчаяние. Гледам се
и виждам своята слабост. Не мога да се преборя с проблемите на живописта. В
цветовете има една белезникавост. Това е моето бяло знаме. Отказал съм се да се
напрягам, да се напъвам, да се пъча. Слаб човек и слаб художник. И все пак
продължавам да упорствам. Нима мога да се призная за победен. […]
Художникът със силата си се хвърля в широките води на паметта. Гмурка се като
плувец и остава вътре като удавник, като жив удавник. Този зелен автопортрет
наистина прилича на удавник. Нека бъде удавник. В повечето картини аз се давя и се
хващам за сламка. Удавник за сламка. Тук съм само удавник без сламка, дали липсва
сламката, или ми липсва желание да се хвана за сламка. Достатъчно е това, че няма
сламка и автопортретът е под водата. Под водата, където светлината е пречупена
(Дневници. Тетрадка № 11, 13 април 1982).*