26.09.2023 | 2:28

„СМЪРТТА Е САМО ЗАПЕТАЯ…“

„СМЪРТТА Е САМО ЗАПЕТАЯ…“ – така озаглавихме книгата на поета Иван Атанасов, която издаде Сдружението на писателите в Добрич, по повод 75 години от рождението му и десет години от неговата кончина. Този сборник“Избрано“ го правихме дълго, с любов и тъга по нашия приятел и дълбоко лирична душа – Иван! Той съдържа около двеста лирични и сатирични стихотворения и епиграми. В нея сме включили кратки отзиви за поетичния свят на Иван Атанасов от Елка Няголова, Радка Николова, Атанас Стоев, Любомир Кънчев, Марин Кадиев и Мариана Иванова. Предговорът е от Драгомил Георгиев. Съставители – Валентина Добринчева и Сашо Серафимов. Корица и оформление – Илия Вълчев. Печат – „Нилекта принт“ ООД.

Книгата се издава с финансовата подкрепа на Община Добрич, съобщи Сашо Серафимов.
НЕВЪЗМОЖНОТО ЧУДО
Запазѝ,
съхрани
невъзможното чудо,
невъзможното чувство –
любов!
Запази,
съхрани
най-нормалната лудост –
като вик,
като стон,
като зов!
Запази,
съхрани
най-възможното чудо –
към отвъдното
жадна врата…
Ако в нас не живее
поне капчица лудост,
за какво
да живее Света?
Запази,
съхрани
парадокса на Ада –
водопади от страст
и печал…
Ако в огън не скочиш,
ако в бездна
не страдаш,
за какво,
за какво си живял?
ПОТОЧЕ
Едно поточе
пряспата роди.
То още малко е.
Бозае още.
Люлеят го
усмихнати звезди
в априлските студени,
звездни нощи.
Едно поточе
пее на света.
От майка си
откъснало се, тича.
И го целува,
млада,
пролетта.
И старите дървета
го обичат.
Тревите го прегръщат
с дива страст
и жадно пият
животворна влага.
А то от всичко,
от любов и власт
и от света разлистен
бяга, бяга…
РЕКА
Тая гневна река.
Тая кротка река.
Откъде? Откъде ли извира?
Тя прерязва скали.
Тя пресича блата.
Тя през пропасти тяло провира.
Тя тече! И тече…
Тая бясна река.
Мъкне камъни остри. Клонаци.
Тая мътна река.
Тая бистра река.
Пълна с духове и върколаци…
Тая гневна река.
Тя през мене тече –
през инфаркти, проклятия, вени…
Тая бавна река.
Тя живота влече.
И конфликти неразрешени.
Тая гневна река.
Жабуняк не търпи.
Размотава баражи и тини…
През досадните дни
и лети, и трещи
и повлича тревожни години…
Тая гневна река.
Тая кротка река…
ОКЕАНА
За мен е странно… Твърде много странно…
То, може би, е вечният ни кръст,
че нещо ни сродява с океана
и винаги със него мерим ръст…
От тъмни времена. От памтивека,
от праисторията на света
със океана свързан е човека
и него съхранява във кръвта…
В душевни страсти егото си втурнал,
от приливи и отливи роден,
той с океанските метежни бури
и с океанска нежност е сроден.
Със тишина. И буреносна пяна.
С корали. Раковини. И скали.
Кръвта ни рожба е на океана
и като рана вечно ни боли…
И тая болка мъчи ни отвеки
и всеки е разпънат и терзан…
И втурва се в живота на човека
един огромен, гневен океан…
ТАЙНА
Дали завършва земният ни път
с ковчега и човешката забрава,
или далече някъде, отвъд,
съдбата на човека продължава?
Дали е точка сложена Смъртта,
или смъртта е само запетая?
Дали отвъд човешките неща
душите ни безплътни пак витаят?
Дали това, в което се стремим,
е само земната човешка сграда,
или ни чака път несътворим,
или ни чака Раят или Адът?
Дали във тоя пъстър карнавал
е смисълът на земните ни грижи,
или пък Господ сам е пожелал –
от мрака към зенита да се движим?
Дали завършва земният ни път
със бучка пръст и мигове нетрайни?
А може би протича и отвъд?…
Смутената ни мисъл казва:
т а й н а…
КОГАТО НЯМА ДА МЕ ИМА
Дали ще бъда стрък трева,
когато няма да ме има?
Или бездънна синева
на речен вир,
скован от зима?
Дали ще бъда корен стар?
Или топола?
Или храсти?
Дали ще мисля за кошмар?
За къшей хляб?
За лудо щастие?
Но вярвам и тогава пак
човешко слънце ще изгрява,
а то окаляния сняг
с усмивка детска
ще стопява…
ИВАН АТАНАСОВ е роден на 28 май 1947 година в добруджанското село Градини. През 1949 година семейството му (майка му се нарича Мария) се преселва в град Генерал Тошево, където Иван получава гимназиалното си образование. През 1971 година завършва Педагогическия институт „Д-р Петър Берон“ – Шумен. От 1971 до 1975 година е учител в Института по пшеницата и слънчогледа – Генерал Тошево, а през следващите пет години – в село Кардам. Работи като главен редактор на вестник „Ленински зов“, по-късно „Добруджански глас“ – Генерал Тошево. Членува в създадения през 1962 г. Кабинет на младия творец към ДКМС в Добрич, заедно с Йордан Трухчев, Драгни Драгнев, Кольо Чалъков, Петър Добрев, Георги Димов, Петър Петров от Каварна. Носител е Отличие „Дора Габе“ за органично пресъздаване на духовните измерения на Добруджанския свят в българската литература /2003/ на Община гр. Добрич, както и на редица престижни литературни награди, сред които на градовете Добрич, Свищов, Хасково и Пазарджик. От 1997 г. е член на Сдружението на писателите в Добрич. През 2000 г. е обявен за Почетен гражданин на Генерал Тошево.
Първото му стихотворение е публикувано през 1961 година във вестник „Медицинска трибуна“ – София, а от 1962 г. започват публикациите му във вестник „Добруджанска трибуна“ – Добрич, под редакцията на Йордан Дачев и Драгни Драгнев. Сътрудничи на различни регионални и национални издания. Публикува в списанията „Септември“, „Кил“, „Жажда“, „Матадор“; в силистренски издания; вестник „Народна култура“ и др. Участва със свои материали в сборници и алманаси. Първата му стихосбирка излиза през 1991 година под редакцията на Елка Няголова със заглавие „Колекция от криле“. Следват:
„Път през огледалото“, 1993;
„Душата ми върви“, 1994;
„Изворче“; „Осквернена любов“, 1997;
„Между два свята“, 1998;
„Данък за надежда“ 1998;
„Гълъбова песен“, 1999;
„Жестоки ласки“, 2000;
„Сълза от нежност, 2001;
„Аз ида със дъжда…“, 2004;
„Жар-птица“, 2006;
„Яростни дни“, 2007;
„Бунтовна вода“, 2008;
„Бодливата роза“, 2009.
Умира след продължително боледуване в добричката болница на 3 ноември 2012 г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Verified by MonsterInsights