19.05.2024 | 11:01

18. Международен фестивал на поезията „СЛАВЯНСКА ПРЕГРЪДКА”

Във фокуса: ТЕОДОР КРИЖКА, Словакия

Теодор Крижка е знаков поет в съвременната словашка литература. И не заради поколенческата си принадлежност към книжовниците от 80-те години, не и заради отговорните позиции, на които е бил и е в словашкото литературно общество, а заради високата проба на своето словесно творчество, донесло му в годините много национални и международни признания. Тук става дума не само за импулса да пишеш, на който разчитат немалко днешни автори, даващи мило и драго, за да си видят името под публикуван текст. Става дума за цялостната духовна аура на личност, осъзнаваща отговорната си роля на книжовен визионер, на литературен ерудит и човек, който чрез книжовността прави своите послания към съвременниците. Става дума и за познание на многобройните културни пластове в територията на Словото – родно и световно, за личните умения то да се подреди в изящна форма, иначе казано – за културата на стиха.

Преди години мое беше предложението поезията му да бъде номинирана за най-високата награда на международния конкурс „Славянска прегръдка” – голямата награда „Летящо перо”. Тогава колегите единодушно ме подкрепиха и така Теодор Крижка стана поредният лауреат на Славянска академия. Сега ми се иска да споделя какви бяха тогава аргументите ми и защо уважението и обичта ми към този словашки поет останаха в сила…

Чували ли сте как мравките разговарят със земята? Обхождат я, тропосват свои пътеки по нея и непрекъснато питат, питат… Такова усещане придобива човек и когато чете поезията на Теодор. Той пита. Независимо дали оформя това питане в конкретен въпрос, или просто дълго съзерцава уж познатия пейзаж край себе си, уж познатия живот вътре в себе си… Съзерцава така, както дебнещият за единствен кадър фотограф дълго наблюдава своя обект, за да може дори и с едно щракване да го увековечи. Виждаме това почти във всяко негово стихотворение, когато почти чуваме щракването на… поантата. Конструкцията на неговите стихотворения е такава, че не ни подготвя за финала още с първия си стих – не, тогава той „дебне”. Наблюдава светлото Чудо, наречено „Живот”, усмихва се търпеливо и преди да е щракнала поантата, той мислено обхожда вековете, в които други са били зад „обектива” на Словото. Затова и в поезията му има на места съвсем преки кореспонденции с други културни пластове. Или поне намек за тях. Оттам е навярно и натрупаната мъдрост. И доверието на читателя. И желанието да прочете още и още. И вярата му, че всичко, което не е наситено с любов, е обвеяно с отсъствие. И тръгва поредният читател след (о)светената вода на това Слово… И аз пих от нея. И аз измих с нея очите си. Затова сега виждам повече – и неизреченото, и невидимото.

Елка Няголова

КЛЮЧЪТ

Кой е Поетът? Автор на някакви книги?

Господин Тайнствен Никой? Или идеален човек?

Самотен, върви през света. А в света не достига

красотата, която скрива от нас този век.

Той седи на брега. Ала не риба бляскава вади,

а трептенето само на сребристите нейни люспи.

Не са нужни съвети. Във водата стръвта му пада,

сякаш в празното шибва с камшик коня, който не слуша.

Но момент, мили мои! Недейте го смята за глупав –

той лови във реката не риба – светия дух.

Шибва с въдица празното, дето свободно се гмуркат

на Поета вълшебните сънища, за всичко наоколо – глухи.

Той се вслушва във тишината на дълбокото в хора.

И песен изважда на сърце илюзорно оттам.

Затова е Поет, защото единствен сред другите хора

сам-самичък се хваща във своя измислен капан.

Красотата е с кожа гореща, дори прекалено гореща

и не можеш до нея да стигнеш с гнева на тояга.

А той може с ръце да я хване, без дори да усеща,

недостойният би изгорил свойте пръсти, побягнал би.

Ако ти помечтаеш да откриеш вратата, но и ключа

към прекрасни градини, към косъм от лъч светлина,

спусни просто нежно сърцето си в тишината и чакай.

Отразява водата красивото. И мълчи като няма.

Красотата се носи така на крилете на птица,

върху водното конче, пчелата, оса сред росата…

Съблечи всичко друго от себе си, приклекни и моли се,

със търпение всичко постига се, даже и чудеса.

Едни пръсти невидими горе ще отворят прозореца

за душата човешка – там, където я срещат и стене тя…

Стиховèте, ах, стиховèте – листенца на явор възторжен!

Накъде ли вас – крехките, вятърът ще замете?

Превод и бележка:

Елка Няголова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Verified by MonsterInsights