23.02.2024 | 6:35

„50 секунди“ да преминеш отвъд егото си (видео)

Снимка: БТА

Режисьорът Живко Желязков поставя нова българска пиеса на сцена „Дерида“

Петдесет секунди е времето, в което човек или преминава отвъд егото си, или отвъд собствените си граници, или остава затворен в тях. Това казва пред БТА режисьорът Живко Желязков по повод премиерния спектакъл „50 секунди“ на сцена „Дерида“. През пролетта на тази година текстът на Сабина Стефанова беше номиниран в националния конкурс за българска драматургия „Иван Радоев”

„Петдесет секунди понякога могат да са много малко. Но в случая, в пиесата, това е много дълго време. Петдесет са секундите, в които човек се опитва да побере целия си живот. Интересно е дали успява…“, допълва актрисата Майа Тинкова, в ролята на Тя.

По думите на Желязков в „50 секунди“ става дума за живеенето с чувство на вина, но не такова като субективно усещане за провинение, а по-скоро за обективната вина. „До такава степен, до която би могла да отключи всякакъв вид психични разстройства и да промени начина, по който човек живее и се свързва с околния свят – без значение дали връзката е роднинска или приятелска, или друга. От друга страна е прошката – като процес и акт на освобождаване от всички чувства – на напрежение, на гняв, на неприязън към другия, който се случва мисловно и емоционално“, казва още режисьорът. 

„Чувствата надделяват и така е не само в представлението, но и при повечето хора го има, колкото и понякога да държим, че сме разумни същества. Връщайки лентата назад, при всеки един от нас можем да видим, че всъщност много от основните ни решения не са били взети, базирани на разума. Така и героят се опитва да подчини чувствата си с разум, но те го обръщат във всеки един момент“, коментира актьорът Иван Станчев, в ролята на Той. Тя и Той ще замълчат за петдесет секунди, за да се опитат да се свържат отново, уповавайки се на любовта…

Музиката е специално създадена за това представление. „Тя предава една допълнителна среда, която се опитва да потопи зрителя в още една абстрактна линия. Всъщност, музиката е част от представлението, но, в същото време, може да Ви се стори, че е много далечна от случващото се на сцената – и това е част от идеята й да провокира съзнанието на още едно ниво“, по думите на нейния автор – Иван Шопов. „За някои неща провокираме зрителя с обратното на това, което се случва. Например, в някоя по-агресивна сцена, тече съвсем нежна музика, за да може да се разбере, че това е развръзката на темата за любовта, например“, допълва композиторът. 

Сценографията и костюмите в спектакъла са на Петя Боюкова, визуализацията – на Мария Минкова. Продуцент е Атанас Маев.

Режисьорът Живко Желязков, актьорите Майа Тинкова и Иван Станчев, и композиторът Иван Шопов – пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – коя е Тя и кой е Той, дали Тя е съвременната Фрида Кало или е нейна проекция, кое е по-силно в спектакъла – чувствата или разумът, с какво ще изненадат отношенията между мъжа и жената, и дали противоречието е в тяхната основа. И още: Има ли светлинка и къде е тя? Защо „50 секунди“? Защо музиката звучи като отделно действащо лице? Как „звучи“ тъгата? Как „звучат“ мъжът и жената? И преди всичко – защо екипът се спира на тази пиеса:

Живко Желязков: След предишното ми представление – „Хленч“, продължавам да се занимавам с театър или, по-скоро, да търся някаква форма, която използва инструменти от физическия и от конвенционалния театър. Попаднах на съвсем новата пиеса на Сабина Стефанова, която има номинация в националния конкурс за драматургия „Иван Радоев“.

Текстът ми допадна изключително много с неговата абсурдност, абстрактност и с цялото пространство, което дава. Това не е пиеса, която затваря еднопосочно, а провокира и дава възможност за развиване на концепция, която е многопластова. Също така, начинът, по който тя използва думите, много често има противоречие между това, което се изговаря в момента и пренасянето на действието в абсолютно нелогична посока. 

Коя е Тя и кой е Той?

Майа Тинкова: Това е доста сложен въпрос. Тя е една жена, която много силно се опитва да обича. Много й се иска, но в по-голямата част от времето не й се получава. Много е крайна, на моменти, много бързо и често си сменя настроенията. Има много вина в нея за нещата, които е причинила на най-близкия си човек. И се опитва да стигне до прошката, тоест да прости на себе си… Това е тя.

Иван Станчев: Той е един човек, който мисли, че е намерил себе си, но се оказва, че въобще не го е направил. И се опитва да бъде нещо, което не е и строи себе си върху основа, която липсва. И в течение на това представление се опитва да го намери – да построи тази основа, за да може да съществува…

Живко Желязков: За самото включване в този процес направихме кастинг. Това, което ме впечатли при Майя Тинкова и Иван Станчев, беше, освен чисто актьорския талант, и връзката с тялото. Тялото като възможност за изговаряне на неща, които думите не могат да свършат. И при двамата усетих тази огромна възможност. 

Това съвременната Фрида Кало ли е или нейна проекция?

Майа Тинкова: Фрида тук, по-скоро, е използвана като образ. Реално, моята героиня не е Фрида Кало. Тя се прави на нея…

А на него лесно ли му е да живее с жена, която се прави на Фрида?

Иван Станчев: Не, със сигурност.  Не му е лесно да живее с никоя жена, тъй като явно не може да живее с жена. Изобщо, той има усещането, че не може да обича. От тази гледна точка, дори и с жена, която се прави на Фрида, може би точно заради тази шантавост, се случва обратното – по-лесно общува с нея, отколкото с нормален човек.

Кое е по-силно в този спектакъл – чувствата или разумът?

Майа Тинкова: В спектакъла може би надделяват чувствата. Всъщност разум на много малко моменти виждаме. И цялото действие на героите е породено от техните взаимоотношения и техните чувства един към друг.

Иван Станчев: Чувствата надделяват и така е не само в представлението, но и при повечето хора го има, колкото и понякога да държим, че сме разумни същества. Връщайки лентата назад, при всеки един от нас можем да видим, че всъщност много от основните ни решения не са били взети, базирани на разума. Така и героят се опитва да подчини чувствата си с разум, но те го обръщат във всеки един момент. 

Отношенията между мъжа и жената ще ни изненадат ли с нещо в това представление?

Майа Тинкова: Отношенията между мъжа и жената могат да изненадат с това какви са реално те, какви са като интензитет. В края на спектакъла се разбира какви наистина са тези взаимоотношения…

Иван Станчев: Има нещо, което е повече от майчинската връзка, повече от чисто любовната връзка между мъж и жена… Както при ин и ян, те са една сглобка, една симбиоза, и колкото и да искаш да махнеш едната част, не можеш да съществуваш без нея, имаш нужда тя да се върне, за да може да продължиш… Или просто не знаеш как да продължиш без нея – в едни такива взаимоотношения, които дори не са строго дефинирани. Ти просто се нуждаеш от другото същество, за да можеш да дишаш…

Кой е водещият в тези отношения, в „50 секунди“ – Тя или Той?

Иван Станчев: Може би е като една игра на тенис, понякога изглежда сякаш Той е човекът, който сервира, но в други моменти сякаш е един гонещ посрещач. И дори понякога му се иска да се махне от игрището и да е момчето, което гони топките. Така че, по-скоро, е като един боксов мач… 

Живко Желязков: Аз не се фокусирам толкова върху различните полове. Не става  въпрос за интимни отношения, не става въпрос за изневяра, не става въпрос за нищо такова, а за едни междучовешки отношения, в които вината и нуждата от прошка са толкова крещящи като нужда и желание да се случи, че вкарва Тя и Той в действие, което е изключително странно. 

Противоречието ли е в основата на отношенията между мъжа и жената?

Живко Желязков: Действието ни пренася в дома на той, който е един от персонажите в пиесата и много скоро след началото, зрителят усеща, че има някаква връзка, която не е съвсем изчистена – между двамата персонажи Той и Тя. Това лутане и тази провокация от различни посоки продължава, както в пиесата, така и в нашата концепция на самото представление, и е едно безкрайно търсене на това какви са техните взаимоотношения и какво се случва.

Разбира се, ние направихме много подробен действен анализ и е изключително ясно и чисто какво се случва между тях във всеки един момент. Провокацията тук беше да разработим подход, който да задържи максимално дълго тази неяснота и тази провокация у зрителя. 

Има ли светлинка и къде е тя? 

Живко Желязков: Да, има… Бих могъл да изведа две посоки от двамата персонажи. Това са живеенето с чувство на вина, но не такова като субективно усещане за провинение, а по-скоро за обективна вина. До такава степен, до която би могла да отключи всякакъв вид психични разстройства и да промени начина, по който човек живее и се свързва с околния свят – без значение дали връзката е роднинска или приятелска, или друга. От друга страна е прошката – като процес и акт на освобождаване от всички чувства – на напрежение, на гняв, на неприязън към другия, който се случва мисловно и емоционално. 

А защо „50 секунди“?

Майа Тинкова: Петдесет секунди понякога могат да са много малко. Но в случая, в пиесата, това е много дълго време. Петдесет са секундите, в които човек се опитва да побере целия си живот. Интересно е дали успява в тези петдесет секунди да говори за живота си и за това, през което е минал.

Иван Станчев: Петдесет секунди са малко. Спринтьорите тичат 400 метра за това време и малко повече. В случая, тези петдесет секунди са времето, в което явно е преценено, че човек може да обобщи или да благодари за най-хубавото от живота си, или да изтъкне важните неща. В един момент обаче, петдесет секунди могат да се окажат както малко, така и  много, когато ти всъщност не можеш да ги запълниш, не знаеш за какво точно да благодариш и кое си заслужава в твоя живот. И тогава може да боли много, ако знаеш, че не може да запишеш дори едни петдесет секунди – ако ти сам създаваше автобиографичния си филм… 

Живко Желязков: Петдесет секунди – това е времето като изключително важен фактор. Времето, в което човек или преминава отвъд егото си, или отвъд собствените си граници, или остава затворен в тях. 

Създава се впечатлението, че музиката в „50 секунди“ звучи като отделно действащо лице… 

Иван Шопов: Музиката предава една допълнителна среда, която се опитва да потопи зрителя в още една абстрактна линия. Всъщност музиката е част от представлението, но, в същото време, може да Ви се стори, че е много далечна от случващото се на сцената – и това е част от идеята й да провокира съзнанието на още едно ниво. 

Музиката е специално създадена за това представление, като отделните части коментираме с Живко. За някои неща провокираме зрителя с обратното на това, което се случва. Например, в някоя по-агресивна сцена, тече съвсем нежна музика, за да може да се разбере, че това е развръзката на темата за любовта, например. Просто е изразено по друг начин. 

Живко Желязков: С Иван Шопов работим заедно през последните десет години във всички мои проекти. Ние изградихме един много странен, но и много интересен подход на работа, в който дори понякога отсъстват думите, а по-скоро провокацията идва от всякакви различни други начини.

В „50 секунди“ звукът, от една страна, уплътнява самото действие, но, от друга страна, създава друга емоция. И на няколко места в представлението звукът изцяло повежда действието в друга посока. 

Как звучи тъгата? 

Иван Шопов: Тъгата звучи като самота… Нещо, което ти липсва, не можеш да се свържеш с отсрещния човек. И това е една от основните теми на представлението – как човек е много трудно да комуникира с останалите, когато вътрешния му свят е много разбъркан. 

Как звучат мъжът и жената в това представление, ако са музика? 

Иван Шопов: Ако мъжете и жената в това представление са музика, те звучат като едно цяло, защото, по някакъв начин, музиката ги обединява и създава времева линия, която да ги позиционира в едно пространство. Тоест, ние не ги разделяме като две отделни теми, а са като едно цяло.

Източник: БТА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Verified by MonsterInsights