90 ГОДИНИ „ЖЕНСКО СЪРЦЕ“ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ
Снимки: Дом-паметник "Йордан Йовков"
Повече от век общуваме със словото на един от безспорните класици на българската литература – Йордан Йовков. Книгите на писателя – особено белетристичните, са оценени високо от критиката и читателите още след излизането си, а някои дори са отличени с литературни награди. На 25 февруари 2025 г. се навършват 90 години от първото издание на сборника с разкази „Женско сърце“, излязъл на същата дата през 1935 г. Книгата с обем 227 страници е отпечатана в тираж 3 200 броя в издателство „Хемус“. Почти всички творби от сборника първоначално са публикувани във в. „Зора“, на който Йовков активно сътрудничи по това време. Само „Ревност“ излиза в сп. „Златорог“ (1934 г.), а „Платено“ (1934 г.) – в първата годишнина на илюстрованото списание за наука, изкуство и обществен живот „Завети“ с редактор Никола Балабанов.
От 9 ноември 1931 г. до 25 януари 1932 г. редовните читатели на популярния вестник „Зора“ откриват всяка седмица по един нов разказ на вече утвърдения писател Йордан Йовков. Първият е „Асие“, следват „Свирач на флейта“, „Помпадур“, „Ройдю“, „Морà“, „Вълкът“, „Несполука“, „Вълкадин говори с бога“, като поредицата завършва с „Летен дъжд“, „Стари хора“ и „Вражда“. Заглавният разказ „Женско сърце“ е публикуван чак две години по-късно – на 23 февруари 1934 г. През юли същата година излизат „Скитникът“, „Разплата“ и „Празно гняздо“, а в края на октомври – началото на ноември са отпечатани последните два текста: „Серафим“ и „Грешница“. С тях книгата е вече завършена. Оказва се, че след като са написани почти всички творби, авторът създава и „рамката“ на сборника си – първия („Серафим“) и последния („Грешница“) разказ.
Скоро след като Йордан Йовков започва да отпечатва своите разкази на страниците на „Зора“, Йордан Бадев , който вече завежда културния отдел на вестника и чиято може би е заслугата писателят да стане сътрудник на изданието, му посвещава една от своите „скици“. Тонът на Бадев е възторжен. „Ето един писател, за когото г. проф. д-р Асен Златаров не ще може нито една молниеносна дума да каже, ако рекат някога почитателите му да устроят писателски юбилей“ – започва журналистът. Правейки кратък обзор на Йовковото творчество дотогава, нарича писателя „чародей“, а на литературния му път предрича „светли върхове“. Й. Бадев улавя някои от най-характерните черти в произведенията на автора: „Героите му – селяни и граждани – съчетават в себе си качествата на расата и времето си с белези на най-висшата категория – на човеци от всички времена“. Журналистът явно осъзнава какъв голям писател са привлекли да сътрудничи на изданието им, затова отношението му към Йовков е почти благоговейно.
Що се отнася до сборника „Женско сърце“, около месец след излизането му Георги Цанев пише рецензия за него, като му дава висока оценка. Критикът открива сродство между героите в „Женско сърце“ и тези от „Песента на колелетата“ и „Вечери в Антимовския хан“: „…това са предимно хора с първична душа и емоционално будна природа. Те следват естествените влечения на своя инстинкт. Ала инстинктът схванат и даден не като някаква тъмна, разрушителна стихия, а като закон на битието, като сила, която иде да утвърди живота“. В тази книга, твърди Цанев, водач на състрадателните хора е сърцето: „благородно или грешно – все едно“. Персонажите са представени като живи хора: „Неговите разкази са стоплени от някаква особена хуманност и нравствена сила. Тук няма герои, а хора“.
Акцент върху хуманизма в книгата поставя в рецензията си и Жана Николова . Сборникът „Женско сърце“ ѝ е подарен от самия Йовков, който остава впечатлен от отзива на младата филоложка за романа му „Чифликът край границата“ във в. „Литературен глас“. В същото издание Ж. Николова пише рецензия и за „Женско сърце“. Тя твърди, че Йовков се различава „коренно от битовите ни писатели“: „Докато те изобразяват в творбите си българската действителност такава, каквато тя продължава да живее в колективното народно творчество…, Йовков е създател на едно творчество, което не е отражение и преработка на готови поетически образи, а творчество, почерпено непосредствено от живота. В поезията на Йовков се оглежда образът на днешното село с неговите характерни особености, така, както те са уловени от едно самобитно виждане… Йовков е писател, който стои сам в нашата литература, защото е създател на свой собствен стил в изображението на селската действителност“. Жана Николова оприличава Йовков на Готфрид Келер – „превъплътителя на швейцарската природа, бит и хора в разкази и романи“. Накрая обобщава: „Всичко, за което Йовков разказва, действа жизнеутвърдително върху читателя и му вдъхва вярата, че човекът крие в себе си повече положителни качества, отколкото отрицателни заложби и че нравственото начало всякога надделява над низките страсти и склонности“.
Проф. Константин Гълъбов – по-късно съпруг на Жана Николова, в спомените си предава мнението на самия Йовков по повод тази рецензия: „Жана написа и за нея (книгата „Женско сърце“ – б. м.) похвална критика, пак в „Литературен глас“, и Йовков ми говори и за тази критика с думи на възхищение. Особено много му хареса едно място към края на критиката, в което се изтъква, че „тези разкази на Йовков са рожба на едно мирогледно отношение към българската действителност и по тази причина се явяват богати откъм нравствено-житейско съдържание“.
– Моето мирогледно отношение е наистина оптимистично, както отбелязва госпожица Николова. Аз се стремя съзнателно да упражнявам това въздействие върху читателя, което тя нарича жизнеутвърдително – да му вдъхвам вяра, че човекът крие в себе си повече положителни качества, отколкото отрицателни, да го убедя, че нравственото начало винаги надделява над ниските стремежи и склонности на душите ни“.
Това е едно от малкото свидетелства за оценка на Йовков по повод рецензия върху творчеството му. Разбира се, като всеки автор той се радва на положителните и е засегнат от отрицателните критики. Да припомним, че малко по-острите критични бележки на Владимир Василев за драмите на белетриста са причината Йовков да „измени“ на „Златорог“ и да потърси нова печатна трибуна за текстовете си. Намира я най-вече във вестника на Данаил Крапчев „Зора“, на който активно започва да сътрудничи от началото на 1930-те години до края на дните си.
Без да правим пълен обзор на тогавашната критическа рецепция на сборника „Женско сърце“, ще споменем още няколко имена. Във вестника на деветнадесетомайците „Нови дни“ Георги Константинов публикува отзива си за новата Йовкова книга, в която открива атмосферата на „Чифликът край границата“. Според Константинов героите в сборника са с „особена, проста мъдрост за живота, страдалци без хленч и поза, често пъти горди, опаки, смели, доблестни“. Силно се чувства „участието и на едно зорко гражданско и християнско съзнание, на един възвишен морал“. Интересна е оценката и на непоколебимия и строг защитник на българския език Стефан Попвасилев. Той неизменно се отзовава с радост и уважение за всичко, което Йовков поднася на читателите. Стефан Попвасилев е на мнение , че новите разкази на белетриста в „Женско сърце“ са „облечени в гиздава външна форма“ и „винаги пленяват със своята простота и безизкуственост, с художествения си реализъм, с вложената в тях психология и жизнена правда“.
За сборника пише и Кирил Кръстев , който е убеден: „Разказите „Женско сърце“ се четат с увлечение и са наистина най-хубавото в белетристиката ни и от миналата литературна година“. Според Илия Волен пък авторът на „Женска сърце“ е един от нашите най-ярко очертани и оригинални писатели. Критикът забелязва, че в Йовковото творчество особено се налага образът на жената: „У него тя почти винаги е усмихната, сее наоколо си лек копнеж, облагородява и осмисля живота на мъжа и изобщо живота на семейството, ревниво пази своята чистота, човечна е, милосърдна е, винаги прощава и помага“. В ежегодните си „сурвакници“ Петко Росен също не подминава сборника: „Женско сърце“ на Йордан Йовков е над всяка моя критика. И други път съм казвал: жените в България трябва да въздигнат приживе паметник на Йовкова, щом той и от престъпницата Албена, и от мазноликата Сарандовица можа да направи такива прелестни героини“. Не на такова мнението е известният критик Никола Атанасов . В литературния си обзор за изтеклата 1935 година той се спира и върху Йовковата книга „Женско сърце“: „Всички останали наши разказвачи продължават старите си пътища, без да отбележат ни повишение, ни понижение – както се изразяват борсовите специалисти. Не допринесе към славата си повече и Йордан Йовков със сборника „Женско сърце“.
Все пак новата книга на белетриста е твърде добре приета от критиката и читателите. Тя постепенно заема своето място сред вече познатите и харесвани сборници „Песента на колелетата“, „Старопланински легенди“ и „Вечери в Антимовския хан“. Известни са Йовковите „тревоги“ около издаването на „Легендите“, докато писателят живее в Букурещ. Всъщност той силно се вълнува преди излизането на поредната си нова книга – често дори буквално се разболява. Следи всеки детайл при оформлението на книжното тяло. Човек с висок естетически вкус, Йовков обмисля внимателно визията на изданията си. Неслучайно впечатление му прави обликът на книгите и на други автори. Спиридон Казанджиев е записал спомен от 3 април 1936 г., когато писателят споделя пред професора мнението си за оформлението на новата книга на Елисавета Багряна „Сърце човешко“. Йовков не одобрява корицата: напомня му кутия шоколадови бонбони. Двамата приятели коментират и заглавието на стихосбирката. Писателят забелязва, че напоследък се спекулира с думата „сърце“ – дори припомня заглавието на собствената си книга „Женско сърце“. Така е било някога с думата „душа“. Постепенно думите според Йовков се обезценяват от прекомерната им употреба.
Ако се върнем към въпроса за оформлението на Йовковите книги, ще забележим, че от „Чифликът край границата“ нататък белетристичните му издания в „Хемус“ имат малка графична илюстрация (винетка) на корицата. По-близки помежду си са винетките на романа и сборника „Женско сърце“. Това едва ли е случайно. В съхранения архив на писателя откриваме писмо от 8 януари 1935 г. до художника Васил Захариев във връзка с изработването на корицата на сборника „Женско сърце“:
„Г-н Захариев,
Забравих да Ви кажа, че винетката ще бъде намалена горе-долу до размерите на винетката от корицата на „Чифликът край границата“. За да Ви бъде по-ясно и за да имате точния формат, изпращам Ви корицата на „Чифликът“.
С поздр.
Йордан Йовков
P. S. Точната големина на винетката ще определим на око – може да бъде колкото на „Чифликът“ или малко по-голяма“.
Видно е, че писателят съзнателно иска да уподоби винетките на двете книги. Датировката на писмото показва, че в момента „Хемус“ подготвя издаването на сборника „Женско сърце“ и затова се уточняват последните подробности. Това са важни детайли около „раждането“ на книгата. Разбираме, че върху корицата работи не кой да е, а известният български график и илюстратор проф. Васил Захариев. А ето какво мисли художникът за украсата на една книга: „В наши дни проблемата за архитектурата и украсата на книгата се налага с всичката ѝ широта и сложност. Създава се едва ли не цяла наука, която се занимава с въпросите на постройка на книгата. Книгата е продукт на колективното творчество на писател, художник-график, метранпаж и т.н. За да се даде подходяща за сюжета ѝ външност, в нея хармонично трябва да се съчетаят и уравновесят конструктивният и орнаментален елементи“.
Интересен е въпросът защо Васил Захариев рисува точно този екслибрис на корицата на „Женско сърце“. Едва ли решението е само негово. Имаме всички основания да предполагаме, че изборът на графичното изображение е по-скоро на самия Йордан Йовков. Черпим информация от един може би позабравен фрагмент от любопитните спомени на Бела Казанджиева , която е не само съпруга на „изповедника“ на писателя проф. Спиридон Казанджиев и по-малка сестра на Дора Габе, но е и хазайка на семейство Йовкови, след като то се завръща от Букурещ в София през 1927 г. Бела Казанджиева припомня интересни подробности от ония години: „По него време имаше един амбулантен търговец Лазар, който с два куфара обикаляше селата из България, събираше стари народни шевици, бръчници, шарени престилки, колани, пафти, гривни и пр. разни накити… Всичко това продаваше на високи цени на разни семейства в София, на които познаваше и вкуса, и платежоспособността дори… Идваше няколко пъти, докато Йовкови живееха у дома. Г[оспо]жата (Деспина Йовкова, съпруга на писателя – б. м.) взе един много красив бръчник и го закова в кабинета над дивана, на който Йовков почиваше следобед или лежеше и четеше. Друг път купи красива, бродирана престилка. Йовков, като се върна и я видя, много се зарадва и каза: „Момата, дето я е шила, трябва да е била и хубава, и весела, и закачлива“. Но като взе престилката в ръце, видя, че вързанките са неупотребявани, и каза замислено: „Нещо лошо се е случило с момичето, то не е успяло нито веднъж да се наконти с тая весела престилка. Ето един хубав народен мотив за разказ!“. При едно идване на Лазар Йовков купи едни сребърни пафти. Върху тях е изработен релефно букет от рози, като да са поставени във ваза. Един ден Йовков занесъл пафтите на златар и го накарал да ги вдлъбне така, че букетът да остане на дъното, за да служели за пепелници. Едната половина подари на нас – пазя я още, а другата половина е у тях, но не зная запазена ли е. Йовков толкова много харесваше тоя букет, че накара за ЕКСЛИБРИС да го сложат на „Ако можеха да говорят“ и струва ми се, и на „Женско сърце“.
Екслибрисът върху корицата на „Ако можеха да говорят“ е различен, но действително сборникът „Женско сърце“ е украсен с винетка, която представлява цветя във ваза и отстрани стилизирани птици.
Съществува известна прилика, както вече отбелязахме, и с винетката на „Чифликът край границата“, в която освен това четем отгоре „София, Хемус“, а отдолу „лето 1934“.
В „Женско сърце“ стилизираната ваза с цветя е ясно различима, но ни се струва, че и на корицата на романа също е нарисувана ваза с цветя. Ако се доверим на спомена на Бела Казанджиева, Йордан Йовков действително е бил силно впечатлен от тези пафти, щом близки до тях изображения се появяват на кориците на двете му книги от 1934 г. и 1935 г.
Преди няколко години, докато си кореспондирахме с внучката на Бела Казанджиева – Ана Плута, която живее в Канада, стана дума за този интересен сюжет. Тогава А. Плута сподели, че в дома си пази като скъпа семейна реликва половината пафта, подарена някога от Йовков. Откри я, снима я и ни предостави фотоса, за което благодарим. Не ни е известно досега снимката да е публикувана.
Визуалната близост между изобразеното на пафтата и винетката на сборника „Женско сърце“ е видима. Предполагаме, че Йовков е показал на Васил Захариев любимия си предмет и е пожелал екслибрисът на корицата да наподобява пафтата. Никак няма да е чудно, ако художникът е предложил няколко разработки на мотива, от които писателят да е избирал. Същественото е, че откриваме едно „етнографско“ пристрастие на Йовков, което е толкова силно, че според нас слага отпечатък върху художественото оформление на изданията му от един момент нататък. Не е тайна, че по-ранните книги на писателя са твърде семпли. На кориците им липсват изображения.
Какво по-естествено обаче книга със заглавие „Женско сърце“ да е украсена с декоративен фрагмент от красив женски накит – част от традиционната носия на българката? Този на пръв поглед малък детайл е знаков за естетическия вкус на Йордан Йовков, за търсения от него синтез между фолклорно и модерно. Става ясно, че за писателя е много важно екслибрисът да е органична част от книгата, така както едната половина на пафтата приляга на другата, за да се съчетаят в единно цяло.
КРЕМЕНА МИТЕВА
