Ден за прошка
Снимка: РИМ - Добрич
Седем седмици преди Великден, винаги в неделя, православната църква отбелязва Сирни заговезни и началото на най-строгия и продължителен Велик пост. Макар и част от християнския календар празникът, идващ с пролетното събуждане на природата, пази древни езически обичаи и вярвания, свързани с култа към слънцето, почитта към земята и надеждата за честити дни. Разпространен навсякъде в България и познат в отделните региони като Поклади, Сирница, Заговялка, този тачен от българина ден съхранява отколешни традиции, наследени от различни племена и народи, населявали някога нашите земи. Неделя Сиропустна на всеопрощението е позната в народния календар като „Прошка“ и идва да ни покаже отново мъдростта на предците ни. „Прощавай…“ – „Простено да ти е…“ – искрени и прости думи, превърнати в празничен ритуал, достигнал и до нас. От най-далечни времена прошката е символ на морал, сила и благородство. Легенда разказва, че на Сирница Земята и Небето си прощават. Затова трябва да го направят и хората – да си вземат „прошка“ млади от стари, младоженци от кумове, деца от родители. Според традиционните представи това е последното препятствие, което трябва да преодолее човек, за да изпълни сърцето си с мир и любов в очакване на Христовото Възкресение.
Магията и топлината на Прошка е свързана с огъня – символ на Новото слънце и възродения живот през пролетта. Колкото по-високи са сирнишките клади, колкото по-надалече огряват, толкова по-ясен знак ще дадат на Небето и ще пренесат животворната слънчева сила на земята. Повсеместна е вярата в техния предпазен, пречистващ и продуциращ характер. Докъдето стига светлината, дотам няма да пада градушка. А жените отнасят главни у дома си – за здраве и плодородие. Предварително за празника ергените майсторят специални стрели от леска /чавги, перници/ и ги хвърлят към дома на любимата. На другия ден цялото село знае коя мома е получила най-много „огнени” признания и е най-лична. До сутринта всички прескачат огъня и играят около него. А на мегдана се вие последното смесено зимно хоро – буйно и скокливо, за да израснат високи посевите.
В понеделник след Сирница всеки дом с надежда и радост очаква кукерите. В последните дни на зимата, когато с първия топъл пролетен полъх природата се възражда за нов живот, кукерските дружини идат да пробудят земята и възвестят началото на новата земеделска година, да благословят нивите и поиграят за плодородие. Участници в този древен обичай, наследен от траките, са само мъже – облечени в кожи, с окачени на кръста хлопки и звънци, с дървени саби в ръцете. С особена пищност, причудливост и пъстрота се отличават кукерските маски. Изработени от вълнен плат или заешки кожи, богато украсени с кратуни, птичи пера, мъниста, пъстроцветни пискюлчета, те наподобяват чудновати и страховити животински изображения. Кукерските дружини обхождат ритуално цялото селище, влизат във всеки дом, за да пожелаят здраве и благодат за хора, ниви и добитък. На мегдана, където са сбрани всички, се изпълнява ритуален танц, възпроизвеждащ мита за умиращия и възраждащ се бог на вегетацията и плодородието. Централната фигура в кукерската дружина – „царят”, извършва обредно заораване и засяване, след което, убит символично, той възкръсва. След дългия зимен сън Земята се пробужда от звъна на кукерски хлопки и ритъма на древни напеви…
С буйни танци, всеобщо веселие и неудържимо бликаща жизненост завършва празникът. След Сирница всичко е различно – спират танците, сватбите и веселбите, защото и природата, и хората се променят. Зимата си отива, слънцето се обръща на лято, а за човека иде ред за покаяние, размисъл и прозрение. Започва Великият пост – време на изпитание и смирение, предел и преход, през което всеки трябва да „чуе“ тишината в себе си, мълчаливия глас на душата си и да потърси онова, което е скрито за очите – невидимата своя духовна същност…И да направи вярната крачка към Бога… Векове наред на Сирница предците ни изричали своя благослов за здраве, любов и щедрост на земята с надеждата Небето да чуе молитвата им. И вярвали, че след 40 дни на покаяние, пост и молитва, на върха на своята Голгота, всеки ще изпълни сърцето си с мир и ще открие божествената частица любов… И тогава Бог ще възкръсне в душите на човеците – пречистени, смирени, помъдрели…
Лена Кирилова
Главен уредник в отдел „Етнография“ при РИМ – Добрич
